Бях видял Одуя да слиза от тротоара, като държеше чадъра си наклонен. Доктор Хънтър! Миърс погледна към него, докато пресичаше улицата, осветен от лампите, но със скрито от качулката лице. Дори с куфар като моя. Одуя не е бил целта на нападението. Той просто се беше оказал на пътя. А криволиченето на колата, преди да блъсне Миърс, не е било загуба на контрол.
Било е корекция на курса.
— Сигурна ли си, че е била Грейс?
Чувствах се зле и без дъх, сякаш ме бяха ударили в корема.
— Една улична камера е направила прилична снимка на лицето ѝ, когато се е отдалечавала. Остаряла е, но съдейки по снимките, които имаме… да, била е тя. Колата е регистрирана на адрес в Кент. Все още мислим, че е крадена, но не успяхме да се свържем със собственика.
— Боже… — въздъхнах, като затворих очи.
— Няма защо да се притесняваш. В чужбина е — побърза да ме успокои Уорд. — Ерген е и работи много зад граница, така че вероятно дори не подозира, че колата му е изчезнала.
Опитах се да си събера мислите.
— Ти каза… каза, че Грейс е загинала в катастрофата?
Уорд изглеждаше облекчена, че сменяме темата.
— Точно така. Може да е било инцидент или умишлено, все още не сме сигурни. Остава да потвърдим самоличността на трупа, но…
— Чакай, дори не си сигурна, че е тя?
— Сигурни сме, доколкото е възможно при тези обстоятелства. Колата е изгоряла… Какво става?
Не можех да дишам. За момент се озовах в друго време и на друго място. Чух бучене на вълни, подуших горяща плът и кости.
— Добре ли си? — попита Уорд, като понечи да стане от стола. Положих усилия да овладея дишането си. Кимнах.
— Продължавай.
— Можем да го отложим за по-късно…
— Не. — Стиснах юмруци. Бяха лепкави от пот. — Не, по-добре да приключим с това.
Нямаше много повече за разказване. При катастрофата лицето било обезобразено и затова полицията се надяваше, че ще успее да извлече годна за употреба ДНК от силно обгорените кости. Но в багажника намерили скъп метален куфар, чието съдържание оцеляло от огъня. Така бяха събрали ДНК от космите по една четка за коса; бяха снели пръстови отпечатъци и бяха намерили различни лични вещи, идентифицирани със сигурност като притежания на Грейс Страчън. На китката ѝ имало и платинена гривна, силно почерняла, но с все още четлив надпис: „На моята красива Грейс, с любов. Майкъл“.
Брат ѝ. Едва тогава започнах да го приемам.
Грейс беше мъртва.
Суеверен човек би помислил, че съдбата е предопределила начина, по който е умряла. Огънят играеше основна роля в нашите отношения от самото начало. Бях отишъл на Руна, отдалечен Хебридски остров, където тя живееше с брат си, за да огледам обгорени човешки останки. Въпреки че Грейс не беше пряко отговорна за смъртта на жертвата, действията ѝ бяха допринесли за това. И за последвалите смъртни случаи, включително за смъртта на любимия ѝ брат Майкъл.
За малко да причинят и моята.
Ирационално или не, Грейс обвиняваше мен. Тя ме последва в Лондон, дойде в дома ми и ме наръга, когато всички мислеха, че е умряла с брат си. Едва оцелях от нападението и оттогава години наред живеех в страх от нея. Без да знам къде е и дали ще опита отново.
Сега тя го направи.
При други обстоятелства може би щях да почувствам облекчение, че всичко най-накрая е свършило. Но един невинен човек загина, а друг беше осакатен заради мен, случайни жертви в лудата вендета на Грейс Страчън. Като капак на завършилия ми почти със смърт опит с Лола, тази новина ме разтърси. През следващите няколко дни продължих да се възстановявам физически. Координацията ми все още беше нарушена и бях склонен към световъртеж, но изгарянията от токовите удари заздравяваха. И макар все още да се уморявах лесно, силите и издръжливостта ми постепенно се възвръщаха.
Но не можех да се успокоя. Чувствах се като чужденец в собствената си кожа. Когато Уорд ми се обади в деня след изписването от болницата, стомахът ми се сви в очакване на нови лоши новини. Вместо това тя ми съобщи, че кучето е открило нещо в дома на Лола.
— В единия край на мазето имаше фалшива стена. Беше идеално измазана и ако не беше кучето, нямаше да разберем, че съществува. Когато я разрушихме, открихме човешки останки.
Това ме накара да седна.
— Но не на Гари Ленъкс, нали? — попитах.
— Не, почти със сигурност не. От мъж са, но не са изгорени и изглежда, че са там от години. Предполагаме, че са на баща му. Лола отказва да каже какво е направила и с неговото тяло, но изглежда, че стената в „Сейнт Джуд“ не е първата, която е накарала сина си да построи.