Разбира се, че не, помислих си аз. Лола почти ми го бе признала. Помогна ми да почистя, да разчистя всичко. Гари, доброто момче.
Атмосферата в апартамента ставаше все по-напрегната. Колкото и да се опитвах, не можех да се отърва от унинието, което ме беше обзело. Ту изпадах във вцепенение, ту внезапно се опомнях и със смайване установявах, че Рейчъл ме гледа намръщено и тревожно. Знаейки, че не е честно към нея, полагах усилия и се опитвах да водя нещо като нормален разговор.
После неусетно пак се отнасях.
Рейчъл ме изтърпя до вечерта на третия ден от завръщането ми. Седяхме на масата и вечеряхме гювеч, който тя бе готвила цял ден. Аз само ровех с вилицата си в чинията. След известно време осъзнах, че музиката от скъпите високоговорители е спряла и двамата само мълчим. Вдигнах очи и видях, че Рейчъл ме наблюдава.
— Съжалявам — казах. — Нещо се замислих.
Тя въртеше в ръка винената си чаша и погледът ѝ беше разтревожен.
— Колко дълго ще продължаваш така?
— Как? Добре съм.
— Не, не си. — Зелените ѝ очи се впиха в мен. — Знаеш, че вината не е твоя.
Нямаше нужда да обяснява какво има предвид.
— Може ли да отложим този разговор за друг път?
— За кога? Знам, че преживя много, но и двамата сме наясно, че проблемът не е само в това, което се случи в къщата на старата вещица. Грейс Страчън…
Станах.
— Наистина, не искам да говоря за нея.
— Аз искам! Ако не искаш да говориш с мен, добре, но трябва да говориш с някого! Потърси професионална помощ!
— Няма нужда.
— Така ли? Има име за това, през което преминаваш. Нарича се вината на оцелелия.
— Ох, стига!
— А ти как би го нарекъл? Сериозно ли твърдиш, че не се обвиняваш за това, което направи тя? Че не се чувстваш отговорен?
Понечих да отвърна, но изведнъж се разтреперих. Седнах отново, краката не ме държаха.
— Аз съм отговорен — казах с треперещ глас.
— Не, не си! Грейс Страчън е карала колата, а не ти. Ти дори не знаеше, че е жива! Знам, че е ужасно, но вината няма да промени нищо. Ако искаш да обвиниш някого, обвинявай нея!
— Грейс беше болна.
— Не ми пука! — Рейчъл разпери ръце. — Господи, как може да си толкова строг към себе си, а да прощаваш на една… една зла кучка? Имала скапан живот? И какво? Много хора живеят зле! Виж ти през какво премина! И моята сестра беше убита — да не мислиш, че ми беше много весело? Хората умират и да, това е ужасно, но знаеш ли какво? Ние все още сме живи. И сега трябва да решиш дали искаш да продължиш да живееш, или… или да се държиш все едно си мъртъв!
Стана и излезе, като бършеше очите си. Останах на масата, знаейки, че ако тръгна след нея сега, това няма да помогне. Чух я да тропа, но постепенно шумът стихна и звукът от затварянето на вратата на спалнята — не точно затръшване, но достатъчно силен — ми подсказа, че си е легнала.
След известно време станах и заредих съдомиялната. Сипах си чаша бърбън и я занесох в хола. Седнах в тъмното. Съдомиялната отдавна беше спряла и тишината на апартамента се нарушаваше само от бръмченето на централното отопление, когато станах и отидох до килера в коридора. Бях оставил повечето от бележките и папките си в стария апартамент, но бях взел една кутия със себе си. Извадих я, сложих я на масата за хранене и я отворих. Познатата болка се върна, когато отворих албумите със снимки. Това беше обичайната хроника на семейни празници, рождени дни и Коледи, малкото, които бяхме прекарали заедно. Снимките проследяваха растежа на Алис от малко бебе до усмихнато шестгодишно момиченце — копие на майка си. Бавно ги преглеждах, без да бързам, докато не разгледах всичките.
После внимателно ги върнах в кутията и я прибрах.
Когато влязох в спалнята, небето вече започваше да просветлява. Седнах на ръба на леглото до Рейчъл. Сънят бе изгладил напрежението от чертите ѝ и гневът от по-рано бе изчезнал от лицето ѝ. Няколко тъмни къдрици бяха паднали на бузите ѝ и се движеха леко от дъха ѝ. Потиснах желанието си да ги отметна настрани, станах и погледнах през прозореца. Отвън денят започваше да оживява, очертанията и цветовете се появяваха от мрака. Ново начало.
Нещо ме накара да погледна отново към Рейчъл. Тя не бе помръднала, но очите ѝ бяха отворени и ме гледаха зелени и замислени. Взрях се в тях и махнах косата от бузата ѝ.
— Ще се омъжиш ли за мен?
34
Чувствах се, сякаш съм преминал през криза. Сякаш в мен се отприщи язовирна стена и целият негативизъм и депресията, които ме бяха обзели, след като ме изписаха от болницата, бяха отмити. Чувството за вина за случилото се с Адам Одуя и Даниел Миърс не беше изчезнало, но сега го разглеждах в контекста на всички други събития. Не бях отговорен за действията на Грейс. Каквито и демони да я гонеха, те са били там много преди аз да се появя. Аз просто бях последната мишена, а не техният подбудител.