— Господи, този човек просто не знае кога да спре — промърморих на Рейчъл, след като прочетох писмото.
— Това ли е журналистът на свободна практика, който те тормози?
— От седмици. Не разбира какво значи „не“.
— Може би трябва да се видиш с него.
Погледнах я учудено.
— Наистина ли?
Тя сви рамене.
— Защо не? Знам, че не обичаш да говориш за работата си, но не е нужно да му разказваш подробности за конкретни случаи. За кои издания пише?
Прочетох последното му писмо. Рейчъл вдигна вежди, когато чу поредицата от водещи вестници и списания, които отпечатваха статиите на Скот-Хейс от двете страни на Атлантическия океан.
— Леле, звучи доста сериозно — каза тя впечатлено. — Мисля, че даже съм чела статията в „Ролинг Стоун“. Защо не чуеш какво иска?
— Не знам…
Тя взе чашата си с кафе.
— Ти решаваш. Но ако мислиш да излизаш на пазара на труда, едно интервю в приличен вестник или списание няма да навреди на престижа ти.
— Ще си помисля — отвърнах.
Обредната зала беше резервирана за три седмици напред. Това беше първата налична дата и успяхме само защото една сватба бе отменена. Щастието ни беше за чужда сметка. Надявах се да не е лошо предзнаменование.
Но мрачните мисли бяха малко и не ме измъчваха. Когато се събуждах, вече не се чувствах замаян и всяка изненада бе заредена с очакване. Дните идваха и отлитаха неусетно. С толкова много неща, които трябваше да свърша, а и решения, които трябваше да се вземат, напълно забравих за журналиста, докато Рейчъл не ми напомни. Интернет търсенето на Франсис Скот-Хейс, журналист, произвеждаше страница след страница със статиите му и снимки на слаб мъж на трийсет и няколко, с леко брадясало и замислено красиво лице. Имаше дори кратка статия за него в „Уикипедия“. Беше ходил с военния контингент в Афганистан, отразявал бе събитията от войната срещу наркотиците в Мексико, дори имаше национална награда за разследване на трафика на хора. Очевидно повечето от репортажите му бяха свързани с пътувания до военни зони или до най-опасните места на планетата.
— Защо ще пише за мен? — попитах Рейчъл онази вечер. — Аз съм патолог, а не наркобарон.
— Ти си патолог, който работи в най-мащабните полицейски разследвания през последните десет години. На хората сигурно им е интересно.
Не бях толкова сигурен. Въпреки това, окуражен от ентусиазма на Рейчъл и чаша вино, неохотно отговорих на писмото му.
Веднага получих автоматичен отговор, който гласеше, че е извън страната и няма достъп до електронна поща.
— Е, опитах — казах на Рейчъл, като тайно се надявах, че това приключва въпроса.
На другия ден той отговори.
С удоволствие бих отложил интервюто за след сватбата, но Рейчъл смяташе, че не трябва да чакам.
— Дотогава той може да се откаже — изтъкна тя. — Поне му кажи, че ще го изслушаш.
Уговорихме се Скот-Хейс да ни дойде на гости в апартамента за кафе на следващия ден. Не исках да го каня там, но алтернативата беше да се срещнем в университета или в кръчма, или в кафене, което би било твърде публично, предвид темата, която щяхме да обсъждаме. Освен това, както изтъкна Рейчъл, нямаше да живеем още дълго в „Балард Корт“.
Беше събота и аз седях в кабинета си зад лаптопа, а Рейчъл бе започнала да подготвя вечерята отрано. Джейсън и Аня щяха да идват на гости и тя настоя да сготви. Съдейки по тропането и ругатните, които се чуваха от кухнята, вече започваше да съжалява за това. Журналистът трябваше да дойде в три часа и когато уговорената среща взе да наближава, осъзнах, че поглеждам повече към часовника, отколкото към екрана на лаптопа. Съжалявайки, че изобщо се съгласих на това, гледах как секундната стрелка тиктака до кръглия час и после продължава нататък. След още десет минути влязох в кухнята.
— Закъснява. Знаех си, че е лоша идея.
— Не, лошата идея беше, че си помислих, че мога да направя кексчета. — Рейчъл избута купата със сместа. — Сигурно е заседнал в метрото или е в задръстване. Защо не сложиш кафето?
Заредих новата кафеварка от неръждаема стомана и я оставих на печката, преди да се върна в кабинета. Но постоянно мислех за срещата и всеки опит да работя бе чиста загуба на време. Реших да дам на Скот-Хейс още петнайсет минути, но точно тогава домофонът звънна.
Крайно време беше. Излязох в коридора, за да отговоря.
— Франсис Скот-Хейс ви търси — чу се гласът на портиерката от говорителя.
— Добре, благодаря.
— Казах ти — извика от кухнята Рейчъл.
В този момент мобилният телефон в кабинета ми зазвъня.
— Би ли му отворила, докато вдигна?