Оставих Рейчъл да отвори вратата на журналиста, а аз се втурнах обратно през хола в кабинета. Телефонът, който бе заменил хвърления от Лола в мивката, беше на масата до лаптопа. Когато го вдигнах, бях изненадан да видя на дисплея името на Уорд. Сега тя не се обаждаше толкова често, а бяхме говорили едва вчера. Излязох от кабинета, минах през хола до кухнята и отговорих:
— Хей, не очаквах толкова…
— Къде си?
Учуден от трескавата нотка в гласа ѝ, спрях на вратата на кухнята. Кафемашината бълбукаше на печката и изпълваше въздуха с аромат на прясно кафе.
— Вкъщи. Защо, какво…
— Рейчъл с теб ли е?
Вратата, водеща към коридора, беше в другия край на кухнята. През нея чух приглушени гласове.
— Да, тъкмо отваря вратата…
— Не! Не ѝ позволявай да отваря!
Но Рейчъл вече влизаше в кухнята. Когато ме видя, на лицето ѝ замръзна озадачена усмивка и тя въпросително вдигна вежди.
— Франсис Скот-Хейс — обяви, като наблегна на последната сричка, за да подчертае, че става дума за жена.
Зад нея стоеше жена, слаба, с разрошена коса, подстригана на лошо каре. Първата ми мисъл беше, че е станало объркване — че съм попаднал на грешния журналист в интернет. После ми се стори, че жената, която влезе с Рейчъл в кухнята, ми е смътно позната. И в този момент долових аромата на парфюма ѝ, замайващия мирис на подправки и мускус, който бих разпознал навсякъде. Той се беше гравирал в паметта ми, докато кървях на вратата на стария си апартамент, с нож, забит в корема.
Гласът на Уорд все още звучеше от слушалката, но почти не го чувах. Грейс Страчън беше почти неразпознаваема. Красотата, която спираше дъха, се беше сменила с мъртвешка слабост. Кожата на високите скули бе опъната и очертаваше контурите на черепа. Тъмните ѝ очи бяха хлътнали и се взираха в мен с маниакален плам.
Усмивката на Рейчъл помръкна.
— Дейвид…?
Бях вцепенен от смайване. С кошмарното чувство на дежа вю видях как Грейс бръкна в чантата си, докато Рейчъл се обръщаше към нея, и едва тогава успях да помръдна.
— Не! — извиках и скочих напред. Знаех, че съм закъснял.
Грейс извади дълъг нож и замахна с едно плавно движение. Рейчъл изкрещя и се дръпна назад, кръвта ѝ бликна върху плочките. Грейс се озъби и тръгна към мен с ножа. Хванах го, докато се спускаше надолу, без да ми пука дали ще ме пореже, или не.
Изведнъж главата на Грейс рязко отскочи назад. С едната си ръка Рейчъл бе сграбчила сивата коса, а с другата стовари тежката кафеварка. Горещият метал се разби в обърнатото нагоре чело на Грейс, димящото кафе се разплиска и дръжката се счупи. Кафеварката се стовари на пода, Грейс се строполи и ножът падна от ръката ѝ. Ритнах го настрани и без да погледна проснатата на земята жена, се втурнах към Рейчъл. Тя притискаше с една ръка дългата рана на предмишницата си. Очите ѝ бяха широко отворени от болка и шок. Още стискаше счупената дръжка на кафеварката.
— О, боже, добре ли си? — попитах трескаво, докато я оглеждах.
Тя кимна неуверено. Кръвта се стичаше по ръката ѝ и капеше на пода. Дланта, притисната към раната, беше покрита с лилави петна от разплисканото вряло кафе. Хвърлих бърз поглед, за да се уверя, че Грейс не се движи, заведох Рейчъл до мивката и пуснах студената вода. Намокрих кърпа и внимателно отместих изгорената ѝ ръка.
— Дръж ръката си под струята — казах ѝ, като увих мократа кърпа около раната.
Тя направи каквото ѝ казах и леко изохка, когато студената вода обля изгарянията ѝ.
— Трепериш — промълви.
Не можех да го преодолея. Чух животинско стенание. Погледнах надолу и видях, че Грейс се е свила в ембрионална поза, закрила лицето си с ръце.
— Боли! — запищя. — Моля те, Майкъл, спри…
— О, боже, погледни я… — въздъхна Рейчъл.
— Дръж ръката си под водата.
Оставих я на чешмата и се приближих до свитата на пода жена. Кръвта от голямата рана на главата ѝ се смесваше с кафето и превръщаше лицето на Грейс в мраморна маска. Кожата вече беше започнала да се покрива с мехури и аз потръпнах, когато видях какво е направило врящото кафе с очите ѝ.
Сграбчих още една кърпа, намокрих я със студена вода и внимателно я поставих върху изгореното лице на Грейс. Тя изкрещя от допира и кокалестата ѝ ръка се вкопчи в моята. Не ме пусна, докато си търсех телефона. Бях го изпуснал в паниката, но връзката още не беше прекъснала. Когато го вдигнах, чух тревожния глас на Уорд.
— Изпратете ни линейка — казах, като се опитах да говоря спокойно.
Епилог
Небето обещаваше сняг. Ниските облаци се сливаха в цялостна пелена и здрачът вече се сгъстяваше, въпреки че беше само три следобед. В стаята обаче беше задушно и горещо. На тавана светеше луминесцентна лампа, която още повече размазваше света зад стъклото.