Живеейки в дома му, не би било трудно да получи достъп до електронната му поща. Телефонът и лаптопът му изисквали проверка с пръстови отпечатъци, но това не е било проблем, докато трупът му е бил там. Ето как Грейс бе откраднала самоличността и живота му и бе започнала да ми пише имейли с надеждата да ме накара да се покажа. И когато първоначално не успяла, използвала една последна възможност.
— Намерихме колата на Белинда Левинсън близо до вилата — каза ми Уорд. — Приятелите ѝ казват, че била притеснена, когато Скот-Хейс пропуснал рождения ѝ ден. Свързала се с редакторите му, но никой не знаел дали се е върнал в страната, или не и затова тя отишла да провери. След като не се върнала, приятелките ѝ решили, че двамата сигурно се наслаждават на срещата си.
Потърках слепоочията си.
— Грейс и нея ли е намушкала?
— След огъня е трудно да се каже дали има прободни рани по тялото, но открихме втора кръвна група във вилата. Още не знаем дали е на Левинсън, но предполагаме, че е. Най-вероятно Грейс я е убила веднага щом се е появила във вилата и после… Мислим, че когато „Сейнт Джуд“ влезе в новините, е сложила трупа в багажника на колата на Скот-Хейс и го е откарала в Лондон.
Затворих очи. Боже мили. Грейс никога не беше планирала далеч напред, поне не когато я познавах по-рано. Но пък и не ѝ се беше налагало. Брат ѝ винаги е бил до нея.
— Мислехте, че колата на Скот-Хейс е открадната — казах аз, опитвайки се да не прозвуча обвинително. — И никой не е отишъл в дома му, за да провери?
— Разбира се, че са отишли. Помолихме полицията в Кент да се заеме със случая. Но по това време Джесъп все още беше основният заподозрян за катастрофата и нямаше причина да смятаме, че със собственика на колата е станало нещо. Знаехме, че Скот-Хейс работи в чужбина, така че когато не открили никого…
Уорд сви рамене. Нямах сили да споря, пък и самият аз също не бях безупречен. Съгласих се на интервюто, без да си направя труда да говоря с журналиста лично. Дори изпратих на Грейс Страчън адреса си. Когато портиерът се обади по интеркома, чух само това, което очаквах да чуя: Франсис, без да се поинтересувам дали гостът е мъж или жена. Рейчъл бе решила, че съм разбрал пола на журналиста погрешно. Тя никога не беше виждала Грейс и нямаше как да я познае. Дори ако аз бях отворил, едва ли щях да я позная веднага.
Тогава нещата щяха да се развият другояче.
Раните на Рейчъл не бяха сериозни. Изгарянето на ръката ѝ беше повърхностно и въпреки че ножът бе прерязал мускула на предмишницата ѝ почти до костта, лекарите ни увериха, че няма да има трайно увреждане на нерв или сухожилие. Въпреки това, тъй като бе изгубила доста кръв и имаше нужда от кръвопреливане, остана в болницата цяла нощ.
Това ми даде възможност да почистя апартамента. Когато доведох Рейчъл с такси на следващата сутрин, вече нямаше видими следи от случилото се. Но по-малко осезаемите отпечатъци бяха по-трудни за заличаване.
В дните след нападението се опитахме да се преструваме, че всичко е наред, но беше трудно и за двама ни. Рейчъл едва заспиваше, стана по-мълчалива и избухлива. Никога не бях харесвал този луксозен апартамент, а сега, дори и с алармата и портиера, тя също не се чувстваше в безопасност. Скарахме се дали да се преместим в стария ми апартамент и въпреки че после се сдобрихме, вече не беше същото.
По взаимно съгласие тихомълком отменихме подписването. Преструвахме се, че това е само отлагане, но и двамата знаехме, че е нещо повече. Просто не искахме да го признаем.
Една вечер, две седмици след нападението, Рейчъл беше по-потисната от обикновено. Беше по време на вечеря. Тя бавно ровеше храната в чинията и накрая остави вилицата.
— Връщам се в Гърция — обяви.
Въпреки че го очаквах, това не смекчи удара. Сетих се за всякакви възражения и аргументи, докато не я погледнах в лицето. По-слаба отпреди, със сенки под очите. Рейчъл винаги е била силна, но сега в нея имаше някаква крехкост, която никога не бях забелязвал.