Оставих приборите и съвсем изгубих апетит.
— Кога?
— В неделя. Мога да се върна на кораба за останалата част от пътуването. И освен това… — Замълча, сякаш ѝ беше трудно да изрече думите. — Има шанс да удължа договора си. С още една година.
Почувствах тъпа болка в гърдите си.
— Това ли искаш?
— Не — изплака тя. — Но не можем да продължаваме така. Не мога… Не искам да се разделяме, но това е… Просто ми трябва малко време.
Станах и отидох при нея. Притиснах я силно до себе си и сълзите ѝ намокриха ризата ми, докато гледах към вратата, през която Грейс бе нахълтала в живота ни.
Почти цяла нощ говорихме за това. Не исках да тръгва, но тя бе взела решението, преди да ми каже. И част от мен знаеше, че така е най-добре за нея. За краткото време, през което се познавахме, насилието ни посети на два пъти, а това винаги си имаше цена. Рейчъл все още не можеше да преживее убийството на сестра си, а последното нападение — на място, където се чувствахме в безопасност — я разтърси до дъно. Тя самата бе реагирала с насилие и оправдано или не, след това всичко се промени. Не можехме да се преструваме, че нищо не се е случило, и ако се опитахме, би било бавно мъчение. Тя заслужаваше нещо по-добро.
Три дни по-късно, в един сив октомврийски следобед, Рейчъл отлетя обратно за Гърция.
— Не е толкова далеч. Пак можеш да дойдеш да си починеш — каза тя, докато стояхме в коридора до куфарите ѝ.
Усмихнах се.
— Знам.
Щяхме да видим.
Върнах се в стария си апартамент. Чудех се дали няма да е странно преживяване, като връщане назад във времето. Не беше точно така, но и не бе особено приятно.
Просто познато място.
В професионален план бях по-търсен от всякога. Имах изтощително пътуване до Ирландия, за което не бях готов физически, но все пак отидох, а след това — странна поредица от убийства в Уелс. И получих още едно предложение за работа, много по-интригуващо от това на „Биоджен“. Частна компания искаше да създаде нов антропологичен център, първи по рода си в Обединеното кралство. Имаше правни и бюрократични препятствия, които трябваше да бъдат преодолени, но смятаха, че съм идеален кандидат, като се имаха предвид моите „уникален опит и знания“. В писмото не пишеше подробности, но имах някаква представа. Бях преминал специализация в едно подобно място в Тенеси.
Все още ми предстоеше да взема решение, а междувременно ехото от „Сейнт Джуд“ продължаваше да гърми. Гледах по телевизията как тежки машини сриват последните оцелели стени. След всички протести и демонстрации, цялата ненужна кръв и сълзи, старата болница покорно се срути в облак прах. Едно добро нещо, което все още можеше да излезе от това, беше, че след негативната реклама инвеститорите проявиха склонност към компромиси. Беше представено ново предложение за построяване на комплекс със социални жилища и имаше петиция с искане мястото да бъде наречено „Одуя Парк“.
По съвпадение на другия ден Уорд ми каза, че са разкрили полицейския „източник“ на активиста. Беше полицай, чиято съпруга родила дъщерите им близначки в „Сейнт Джуд“, и който сега наближаваше пенсия. Името не ми говореше нищо, докато тя не спомена, че става дума за възрастния партньор на младата полицайка на портала. Той не беше част от основната разследваща група, но умеел да слуша, а хората от всяка професия обичат да говорят за работата си.
Никой не искаше да чете други негативни заглавия, затова служителят беше тихо пенсиониран по-рано. Радвах се, че не са го наказали по-сурово, макар че се чудех как биха се развили нещата, ако подробностите, че Кристин Горски е била бременна, не бяха изтекли. Щеше ли Одуя да ме заговори след общественото събрание, ако нямаше за цел да потвърди това, което му беше казано? И ако не, дали събитията щяха да се развият така, че да извика името ми на дъждовната улица, точно в момента, в който Миърс, с качулка на главата, пресичаше? Или житейските пътища на всички ни щяха да се стекат другояче и аз щях да съм този, който да попадне в светлината на фаровете на Грейс Страчън онази нощ?
Беше невъзможно да разберем.
Срещнах се със семейството на Одуя и партньора му, сериозен мъж около четиресетте, с когото вече се познавах около случая, който Одуя искаше да поема pro bono. Родителите на активиста бяха сдържани в скръбта си и поне външно не ме обвиняваха за смъртта на сина си. Все пак беше трудна среща за всички ни.
Макар и не толкова трудна, колкото следващата. Един следобед, въпреки съвета на Уорд, отидох при Миърс. Когато влязох, съдебният тафоном вече беше станал от леглото и седеше в инвалидна количка по халат и шорти. Единият му хилав крак беше бос, а другият завършваше с бинтовано чуканче над коляното. Той зяпаше в пространството; в скута му с лице надолу имаше отворена книга. Червената му коса беше увиснала и рошава. Отначало не ме забеляза, но после по лицето му премина цяла гама от изражения. Бузите му почервеняха.