До леглото имаше празен стол за посетители, но аз не седнах.
— Как сте? — попитах и думите прозвучаха банално.
В отговор той разпери ръце, предоставяйки като доказателство себе си и бинтования чукан.
— Как мислите?
Очите му бяха толкова гневни, че беше трудно да ги гледам, но си наложих да не отмествам моите. В продължение на няколко дни се бях чудил какво да кажа и сега, когато бях там, всички идеи, които имах, ме изоставиха.
— Много съжалявам — казах.
Знаех, че са му обяснили кой е карал колата, която го е блъснала. И защо. Миърс се опита да се изсмее, но не успя. Червенината се разля по цялото му лице и по врата му и очите му изглеждаха като на човек в треска.
— Съжалявате. Е, значи всичко е наред. Това оправя всичко, направо и-де-ал-но, нали?
— Вижте, ако можех…
— Какво? Щяхте да върнете времето назад? Щяхте да ми върнете крака? — Извърна глава и устните му потрепериха. — Просто ме оставете на мира.
Уорд беше права. Не трябваше да идвам. Без да кажа и дума повече, понечих да си тръгна.
— Хънтър!
Спрях и се обърнах. Пациентите от другите легла ни гледаха. Миърс почти плачеше, стиснал с всички сили подлакътниците на инвалидната количка. Гласът му трепереше.
— Ти трябваше да седиш тук. Не го забравяй. Оставих двойната врата да се затвори зад мен.
Уорд периодично ми съобщаваше новините за разследването в „Сейнт Джуд“. Професор Конрад беше изписан от болницата и скоро трябваше да се върне на работа. С помощта на медикаментите и терапията състоянието на Уейн Буут също продължаваше да се подобрява, въпреки че никога нямаше да си възвърне напълно подвижността и способността да говори. Що се отнася до Лола, Уорд ми каза, че внезапно е спряла да сътрудничи и отказва да отговаря или дори да признае обвиненията срещу себе си. Мълчанието ѝ бе породено от друго откритие на полицията.
— Отново се разровихме в историята за смъртта на пациент, за която ти е казала съседката. Четиринайсетгодишно момче, което починало от свръхдоза инсулин — разказа Уорд. — Лола не била съдена, защото нямало причина да се смята, че го е направила умишлено. Всички мислели, че е инцидент. Но открихме, че момчето е учило в същото училище като Гари Ленъкс. Било с две години по-голямо и няма очевидна връзка, но познайте кого е тормозило, преди да влезе в болницата?
— Убила е детето, защото е тормозило сина ѝ?
Дори след всичко, което бе направила, новината ме шокира.
— Тя не признава, но мислим, че да — каза Уорд. — Ако не беше трагично, щеше да е смешно. Всички тези хора умряха, защото прекалено грижовната майка е мислила, че са наранили сина ѝ. И накрая самата тя го е убила.
Скоро след това Уорд излезе в отпуск, по съвсем разбираеми причини, като реши да се съсредоточи върху по-положителните майчини теми. Крайно време беше. Единственото неизяснено нещо в случая „Сейнт Джуд“ бе, че останките на Гари Ленъкс все още не бяха открити и майка му не искаше да каже къде са. Уилън предположи, че може просто да ги е хвърлила в кофата за боклук, но аз не мислех така. Олтарът, който бе създала на бюфета, не беше предназначен само да измъчва Уейн Буут. Това беше истинско светилище. Лола не би се отървала от изгорените кости на сина си само за да заличи доказателствата.
Малко след като Уорд започна отпуска си, Уилън ми се обади.
— Искаш ли да разходиш едно куче? — попита.
Руините на църквата изглеждаха още по-мрачни по това време на годината. Бръшлянът все така се катереше по разпадащата се фронтонна стена, а мъхът върху порутените камъни изглеждаше по-дебел от всякога. Но дърветата наоколо вече бяха голи и падналите листа образуваха гниещ килим под краката ни. От черните клони ни гледаха няколко врани, накокошинени срещу вятъра и дъжда. Беше гаден ден, но поне един от членовете на групата нямаше нищо против. Звезда бодро обикаляше горската поляна. Миризмите тук харесваха на лабрадора много повече, отколкото мухлясалата стара болница.
Идеята беше на Уилън — да минем с кучето по целия маршрут, който Лола е трябвало да извърви, за да пренесе костите на сина си от котела. Започнахме от разрушената морга (могилата от счупени тухли сега изглеждаше като джудже в сравнение с останките на „Сейнт Джуд“) и пуснахме кучето да души пътя през пущинака към гората зад болницата.