— Дръжте го здраво да не се размести — казах на Уилън и пъхнах ръцете си под краката на патолога.
Като се стараех да не нарушавам позата му, внимателно опипах мястото, откъдето кървеше. Надявах се, че няма да намеря счупената кост, стърчаща през мускулите. Ако това беше причината за кървенето, нямаше да мога да направя почти нищо, особено ако костта е засегнала някоя от артериите. В такъв случай Конрад можеше да умре преди пристигането на медиците.
Но не напипах остър край от счупена кост, както се опасявах. Вместо това през тънката мембрана на ръкавиците усетих дупка в гащеризона и панталона на бедрото и топла, лепкава кръв отдолу. При падането си Конрад вероятно се беше раздрал на пирон или треска от счупените дъски. Лошо, но се надявах да не е артерия.
— Пригответе се — казах на Уилън. — Ще приложа натиск.
Ръкавиците ми не бяха стерилни, но и не бяха в пряк контакт с тялото на ранения. Пък и в момента рискът от инфекция беше по-малкият проблем на патолога. Ориентирайки се пипнешком, издърпах плата на панталона му върху раната и я притиснах с все сила.
Той издаде слаб стон и се опита да помръдне.
— Дръжте го неподвижно — наредих на Уилън.
Той натисна ранения с цялата тежест на тялото си.
— Какво става? — чухме гласа на Уорд от дупката в тавана. — Добре ли е?
— След колко време ще са тук парамедиците? — извиках аз.
— Току-що влязоха през портала. Две, три минути.
Крайно време беше. Без да отмествам ръка от раната, заех по-удобна позиция и се съсредоточих върху поддържането на натиска. Едва тогава намерих време да се огледам.
Беше твърде тъмно, за да видя нещо. Уилън беше казал, че сме в някаква малка стая, но извън светлото петно, в което се намирахме, останалата част от помещението тънеше в мрак. Когато очите ми се нагодиха към тъмното, успях да различа неизмазана тухлена стена пред мен. По-нататък в маранята от вдигнатия прах се очертаваше ъгловата рамка на болнично легло. На него лежеше неподвижна фигура, смътно различима като сиво петно в тъмнината. Стори ми се, че отзад виждам друго легло, макар че можеше да е игра на сенките.
Но каквото и да имаше в тази стая, трябваше да почака. Опитах се да преодолея болката в мускулите на ръката си, продължих да притискам раната на Конрад и искрено се помолих медиците да побързат.
Когато стигнах до „Балард Корт“, небето започваше да просветлява. Изчаках автоматичната порта да се отвори; бръмченето на мотора ѝ беше като басов съпровод на сутрешните птичи песни. Спрях в подземния паркинг и изгасих колата. Вратата на асансьора се отвори със звън и пред мен се изпречи съседът отсреща. Погледът му неодобрително обходи намачканото ми облекло, после той кимна кратко и ме подмина.
— Добро утро и на вас — казах на празния асансьор.
Подметките ми изрисуваха татуировка върху чистия мраморен под на коридора, докато вървях към апартамента. Влязох максимално тихо, но миризмата на бекон ми подсказа, че напразно се старая. Рейчъл стоеше до печката и режеше гъби до съскащия тиган. Вече беше облечена и изглеждаше красива и много по-свежа от мен.
— Здравей — каза, като свали тигана от огъня. Приближи се, прегърна ме и вдигна лицето си към моето за целувка. — Точно навреме.
Вдишах аромата на косата ѝ, все още леко влажна след баня.
— Нямаше нужда да ставаш толкова рано.
— О, имаше. Исках да приготвя закуска. Знаех, че няма да си направиш този труд. Ял ли си нещо от вчера на обяд?
Спомних си преварения чай, който един полицай ми бе донесъл по-рано.
— Хапнах.
Рейчъл скептично изви вежди и пак се обърна към печката.
— Имаш време да се изкъпеш — отбеляза.
Усмихнах се на този не много тънък намек: след няколко часа потене в гащеризона определено имах нужда от душ.
Но усмивката ми помръкна, когато влязох в спалнята и видях до вратата готовия куфар. Полетът на Рейчъл беше преди обяд, но трябваше да предвиди задръстванията и закъсненията по пътя към летището. При тази мисъл почувствах празнота в гърдите си.
Не исках да прекараме последната си нощ така.