Намерихме останките на Гари Ленъкс на поляната. Или по-скоро лабрадорът ги намери. Дори не бяха добре скрити. След като подуши около руините на църквата, кучето се отправи право към дъба, ударен от мълния. На няколко педи над земята стволът беше изгнил и образувалата се хралупа бе скрита от храсти и от преплетените издънки на умиращото дърво. На дъното на кухината, почти невидими в дупката, имаше овъглени човешки кости. Черепът беше най-долу. Беше почернял и напукан, предните зъби на горната му челюст липсваха.
Докато вадеха последните кости на Гари Ленъкс от гнилото дърво, си спомних, че бях срещнал Лола там. Изглеждаше ядосана, че е видяла другиго сред руините на църквата. Винаги ми се беше струвало странно, че събира боклука около поляната, но сега разбрах защо.
Грижела се е за гроба на сина си.
Заваля сняг. Малките снежинки се лепяха на прозореца и бавно се стичаха надолу по стъклото, докато се топяха. Размърдах се на неудобния стол и отново се изкуших да използвам времето като извинение, за да си тръгна. Сега, когато бях тук, се чудех какво се надявах да постигна. Все още не знаех защо точно дойдох, освен че така ми се струваше правилно.
Просто чувствах, че трябва да го направя.
Стомахът ми се сви, когато чух приближаващите се стъпки в коридора, сякаш белегът под ребрата ми се съживи от спомена. Вратата се отвори и влезе санитар. Почти скочих на крака, когато веднага след него в стаята се довлече хилава жена. Изглеждаше болезнено слаба и носеше обикновена бяла рокля, през която ясно прозираха лопатките ѝ. Рядката сива коса беше къса и стърчеше като четина на слепоочието, където бе обръсната и разкриваше пресен белег.
Каквато и заплаха да се е крила някога в тази крехка фигура, отдавна бе изтляла на пепел. Санитарят я хвана за ръката и я сложи да седне на стола срещу мен. Кожата на лицето ѝ все още беше бледа и груба, въпреки че изгарянията бяха почти излекувани. Но това не беше най-голямото поражение. Очите, които неспокойно се стрелкаха насам-натам из стаята, бяха млечнобели, сякаш замъглени от перде. Врящото кафе бе изгорило нежните роговици и бе оставило трайни белези. Хирургическата интервенция можеше да възстанови частично зрението ѝ, но дори и съдът да бе дал позволение, психиатрите считаха, че травмата ще е твърде тежка за крехката ѝ психика. От сега нататък светът ѝ щеше да тъне в сива мъгла.
Тя наведе глава и се заслуша тревожно.
— Кой е там? — попита почти шепнешком. — Майкъл, ти ли си? Много ме е страх.
В гласа ѝ звучеше отчаяние. За момент видях сянка от предишната ѝ красота, от призрака на жената, която беше преди. После и това изгоря и изчезна. Положих усилие да не се дръпна, когато покритите ѝ със сини вени ръце се протегнаха през масата към моите. Кожата ѝ беше ледена.
Подуших лек аромат на сапун. Нищо повече.
— Здравей, Грейс — казах аз.
Благодарности
За написването на тази книга ми помогнаха щедростта и експертният опит на хора с далеч повече знания от мен. Ако в текста има неточности, те са мои, не техни. Благодаря (по случаен ред): на Тим Томсън, професор по приложна биологична анатомия в университета „Тенеси“, за това, че търпеливо отговаряше на все по-странни въпроси; на Тони Кук, ръководител на Националната агенция по престъпността към СЕОР (Център за защита на деца от експлоатация и онлайн заплахи), за професионалните съвети и за неговия „Наръчник за старши следователи“, който ми предостави безценни справки; на д-р Мартин Хол — криминален и ветеринарен ентомолог в Националния исторически музей в Лондон, за информацията за мухите месарки и други насекоми; на Патриша Уилтшърт, професор по криминална екология в университета „Саутхемптън“, за това, че ми осигури широка основа от знания; на пресофиса на Лондонската столична полиция за бързите отговори и на криминалния антрополог д-р Анна Уилямс от университета „Хъдърсфийлд“ за информацията за полицейските кучета и миризмата при разлагане. Подробности за нейната кампания за Великобританска ферма за трупове могат да бъдат открити тук: http://htf4uk.blogspot.com.
Благодаря и на моите агенти Гордън Уайз, Мелиса Пиментел и екипа на „Къртис Браун“, на британския ми редактор Саймън Тейлър, на германските ми редактори Улрике Нек и Фрийдерлике Ней и на всички зад кулисите на издателствата „Трансуърлд“ и „Роволт“; на майка ми за подкрепата и на Бен Щайнер и SCF за бързото изчитане и коментарите.
И последно — огромно благодаря на съпругата ми Хилъри — първият и най-добър читател, за това, че работи неуморно заедно с мен и споделя и доброто, и лошото. Това наистина е общо усилие — аз просто съм този на клавиатурата.