Хората от „Бърза помощ“ бяха дошли доста бързо, но тези няколко минути ми се сториха цяла вечност. С благодарност предадох щафетата на една от тях, млада жена, която бързо притисна раната на Конрад, докато колегата ѝ разопаковаше превързочни материали. Отстъпих назад, за да им освободя място, като държах окървавените си ръце далеч от тялото си. След като вече не трябваше да клеча над патолога, успях да разгледам по-добре обкръжението си. Допълнителните фенери на парамедиците осветиха три легла. Най-отдалеченото беше празно, но в другите две имаше неподвижни фигури. Не направих опит да се приближа, за да не замърсявам местопрестъплението повече, отколкото вече бе замърсено. Но всичките ми надежди, че това може би е някаква шега, два манекена от магазин за дрехи, оставени в леглата от някой майтапчия след затварянето на болницата, много скоро се разсеяха. Във въздуха имаше миризма, на която по-рано бях твърде зает, за да обърна внимание. Слаб и леко замаскиран от мириса на прах и мазилка от срутения таван, се усещаше отвратителният сладникав дъх на разложение. Доколкото се виждаше, и двете тела бяха напълно облечени и успях да различа тъмни ивици през гърдите и краката им. Отначало не можех да разбера какво са, но после се досетих.
Бяха завързани за леглата.
Някой ме побутна по рамото.
— Да им освободим малко място — каза Уилън. — Вземете!
Подаде ми чифт чисти нитрилни ръкавици. Свалих изцапаните, сложих новите и се върнах при стълбата. Спрях долу и хвърлих последен поглед към мрачната стая. Нямаше врати, нямаше вход или изход, както бе казал Уилън. Само голата неизмазана стена, почти неразличима в тъмното.
Качих се в таванското помещение и после отново слязох на долния етаж. На стълбището се разминах с пожарникарите, като отстъпих настрани, за да ги пропусна с тежкото им оборудване. Беше голямо облекчение да изляза навън в прохладната нощ. Бях потен и цялото тяло ме сърбеше от изолацията на тавана. С радост свалих мръсното и кърваво защитно облекло. Сърпът на луната висеше ниско в небето, заобиколен от млечнобял ореол. Услужлив полицай ми подаде чаша чай. Застанах на стълбището до главния вход, докато го изпия, и преди да свърша, медиците излязоха от сградата. Носеха Конрад на твърда носилка. Не изглеждаше добре. Лицето му бе в кръв и той все още беше в безсъзнание, вързан с ремъци и с яка за обездвижване на главата и шията.
Щом го качиха, линейката потегли с вой на сирени и мигащи сини светлини.
Уорд излезе скоро след това. Разговаря с няколко души, като по едно време започна да жестикулира гневно. После дойде при мен. Свали маската и качулката и с дълбока въздишка се облегна на една от каменните колони отстрани на стълбището.
— Боже, каква нощ. — Започна да сваля ръкавиците си. — Благодаря ти за това, което направи за Конрад.
— Как е той?
Тя издуха от очите си един кичур мокра от пот коса, преди да отговори:
— Рано е да се каже. Парамедиците успяха да го стабилизират, докато пожарникарите монтираха подемния механизъм. Зениците му реагират, което е добър знак, но докато не му направят рентгенова снимка и скенер, няма как да разберем колко сериозни са травмите.
— Изкарали са го през тавана?
— Беше по-бързо, отколкото да разбиваме стената. — Тя се наведе и започна да сваля калцуните си. — Твърде много се забавихме, докато открием проклетото нещо, въпреки че знаехме какво търсим. Издигната е в края на някакво преддверие в дъното на едно от отделенията и е боядисана отвън в цвета на околните стени. Ако не знаеш, че е там, дори няма да я погледнеш. Някой се е постарал да я замаскира добре.
Зададох очевидния въпрос:
— Мислиш ли, че има нещо общо с жената на тавана?
— Честно? Нямам представа. — Тя хвърли единия смачкан калцун в пластмасово кошче. — Би било странно съвпадение, ако не е, но докато не огледаме по-добре зазиданата стая, не искам да бързам със заключенията.
Кимнах към една квадратна камера, която бе монтирана високо на стената и чийто обектив гледаше към входа с колоните.
— Ами охранителните камери?
Който е зазидал стаята, е трябвало да влезе и да излезе, но Уорд поклати глава.
— Това са фалшиви камери. Очевидно инвеститорите са решили, че не си струва разходите за истински. Така или иначе, нямаше да помогнат. Обикновено записите се изтриват след няколко седмици, а в случая ни интересува много по-отдавнашен период.
— Значи не е имало никаква охрана?
— Отначало е имало, но целта е била по-скоро да не се допускат протестиращи на обекта. Проектът за строеж на офисните сгради причини доста недоволство сред местните. Обществените активисти смятат, че земята трябва да се използва за строеж на жилища, а природозащитниците искат „Сейнт Джуд“ да се обяви за защитена територия. Теренът трябвало пак да се залеси, а и някъде имало развалини от норманска църква или нещо подобно. Имаше кампания да обявят мястото за район от особен научен интерес — като гората на абатството „Леснес“ в Бъксли. Само дето там имат цяло абатство и доста вкаменелости, така че тук може да не постигнат нищо.