Бях уморен, но знаех, че за сън и дума не може да става, затова заредих чиниите в съдомиялната машина и си направих още едно кафе. В апартамента имаше сложна професионална машина, която мелеше кафето, разпенваше млякото и изпълняваше редица други езотерични процедури. Рейчъл много я харесваше, но на мен ми се струваше много шум за едно просто кафе. Взех буркан нескафе от бюфета, приготвих си питието за два пъти по-малко време и седнах с чашата на гранитния кухненски остров.
Сега, когато Рейчъл замина, се чувствах объркан. Може би по-късно щях да отида в университета, но все още имах няколко свободни часа. Неспокоен, влязох в интернет, за да проверя дали ужасяващите открития в „Сейнт Джуд“ са попаднали в някой новинарски сайт. Информацията бе забутана в секциите с регионални новини, без повече подробности освен това, че в някаква изоставена болница са открити човешки останки. Не се споменаваше нито за запечатаната стая, нито за инцидента с Конрад. Мястото бе твърде публично, за да може полицията да скрие случилото се за дълго, но Уорд очевидно се надяваше да държи медиите в неведение още известно време.
Успех, помислих си иронично.
След като прочетох малкото, което пишеше за разследването, потърсих повече информация за самата болница. Материалите за „Сейнт Джуд“ бяха предостатъчно — от петиции и блогове, призоваващи за подкрепа срещу разрушаването на болницата, до аматьорски сайтове, описващи нейната история. Била основана през XIX в. като благотворителна лечебница, управлявана от монахини. През 50-те години на XX в. започнали да я разширяват и около строгата викторианска сграда се появили новите отделения и пристройки. Имаше многобройни снимки, илюстриращи етапите от съществуването ѝ, от черно-бели фотографии, изобразяващи сурова нова каменна зидария и парк с млади фиданки, до по-скорошни кадри на сегашната развалина със заковани с дъски прозорци. Една снимка от 70-те години на миналия век изобразяваше „Сейнт Джуд“ в разцвета ѝ. Там, където сега бяха оцелели само ръждясали стълбове, до главния вход имаше голяма табела, указваща различните болнични отделения. Покрай нея минаваха две медицински сестри, хванати в крачка, които се смееха и пушеха цигари. Зад тях мъж и дете — момче или момиче, беше невъзможно да се каже — стояха замръзнали във времето, докато излизаха през голямата врата.
Имаше нещо тъжно във всички тези образи от минали животи. Точно сега не исках да задълбавам в такива размисли, пък и информацията, която намерих за „Сейнт Джуд“, не ми помогна с нови прозрения. Погледнах часовника и установих, че все пак съм убил почти час. Достатъчно дълго, за да тръгна за работа.
Изключих лаптопа, прибрах го в чантата и взех якето си от закачалката в коридора. С чувство на облекчение излязох и затворих вратата на луксозния апартамент зад себе си.
През последните няколко години работех като асистент в катедрата по съдебна антропология на един от най-големите университети в Лондон. Беше съдружие, основано на взаимна изгода. Преподавателските ми задължения бяха минимални, но мястото ми осигуряваше доход и удобства и ми позволяваше да работя свободно като консултант за полицията. По-рано същата година позицията ми се поразклати, след като неофициално бях включен в черния списък на полицията заради зле завършило разследване. След случая в Есекс обаче звездата ми отново изгря и наскоро ми предложиха друг двугодишен договор, при по-добри условия отпреди.
При все това отлагах подписването му. Въпреки че засега мястото ми в университета изглеждаше достатъчно стабилно, нямах илюзии какво може да се случи, ако отново изпадна в немилост. И след несигурността и сътресенията от по-рано тази година, дори не бях сигурен, че искам да чакам. Появата на Рейчъл в живота ми беше огромна промяна и ми отвори очите за нови перспективи.
Може би беше време за нещо различно.
Паркирах колата на няколко пресечки от университета и изминах пеша останалото разстояние до сградата, където се помещаваше катедрата по съдебна антропология. Откакто отпечатъкът на Грейс Страчън бе открит на прага на стария ми апартамент, Уорд ме посъветва да сменям маршрутите си до работа. За всеки случай, каза тя. Тогава ми се стори безсмислено упражнение, а сега — още повече. Но бях обещал на Рейчъл и затова всеки ден спирах на различно място и влизах през някой от страничните входове на сградата вместо през главния.
Новата учебна година бе започнала и хаотичната суетня на учебното заведение беше добре дошла след празния апартамент. Бренда, секретарката на катедрата, вдигна очи от бюрото си, когато влязох.