— Добър ден, Дейвид. Как прекара уикенда?
— Добре, благодаря.
— Не очаквах да те видя толкова рано. Не забравяй, че днес имаме факултетен съвет.
По дяволите.
— Изгарям от нетърпение.
— Виждам. О, и онзи независим журналист пак е написал имейл. Франсис Скот-Хейс.
Въздъхнах. Скот-Хейс ме тормозеше с молби за интервю от седмици, като засипваше с имейли и мен, и катедрата с надеждата да получи отговор. Или по-скоро отговора, който искаше да получи. Учтиво бях отхвърлил първата му молба, по-малко учтиво отказах втората и просто не отговарях на следващите му писма. Дори нямах представа откъде знае за мен. Обикновено участието ми в полицейските разследвания се пазеше в тайна и така ми харесваше. За съжаление, името ми се появи в новините, след като два случая, по които работех, станаха сензация, един миналата година в Дартмор, а наскоро и есекското разследване, по време на което се запознах с Рейчъл. Предполагах, че журналистът е прочел за някое от тях и е решил, че може да стане добър материал.
Фактът, че не се съгласих, явно не го притесняваше.
— Просто не му отговаряй — казах на Бренда. — Накрая ще разбере намека.
— Сигурен ли си? Пише за всички национални медии. Може би ще е полезно снимката ти да излезе в някое списание.
— „Списание“ ли чух? — каза някой зад гърба ми.
Обърнах се и видях професор Харис, ръководителя на катедрата. Сърцето ми се сви. Стиснал здраво изтърканото си куфарче, той ме гледаше с приветлива и крещящо фалшива усмивка. Държеше се значително по-малко радушно по-рано, когато консултантската ми работа за полицията бе ударила на камък, но сега, след като ситуацията се промени, и той запя друга песен.
— Това е просто някакъв журналист, който не е свикнал да му отказват — обясних. Бренда беззвучно размърда устни за извинение и се скри зад компютъра си.
Харис кимна, все още усмихнат.
— Тогава може би трябва да размислиш. Знаеш какво казват за рекламата — едно добро интервю може да направи чудеса за реномето ти.
И за това на катедрата.
— Може би по-натам — отговорих.
Очите му светнаха.
— А, да, чух също, че са намерили труп в изоставена болница. Някъде в Северен Лондон, нали? Ти ли работиш по този случай? Доста удобно, наистина, толкова близо.
Не и за жертвите, помислих си.
— Не мога да кажа нищо…
— Да, да, разбира се. Е… успех все пак с разследването. И с интервюто…
Бренда ме погледна и се усмихна накриво, когато той излезе.
— Отговорът все още е „не“ — казах ѝ.
След като влязох в килията, която ми служеше за кабинет, започнах да преглеждам имейлите си. Бяха обичайната комбинация от ведомствени дреболии, абонаментни бюлетини и няколко запитвания от докторанти за изследователските им проекти. Последното искане за интервю от журналиста на свободна практика също чакаше в пощенската ми кутия. Понечих да го изтрия, но след разговора с Бренда се почувствах задължен да видя какво пише. Беше почти същата тирада, както и предишните пъти. Трябваше да призная, че наистина пишеше за престижни вестници и списания и предположих, че би трябвало да се почувствам поласкан, че проявява интерес към мен. Може би Харис беше прав: това щеше да подобри репутацията ми, а и Бог ми е свидетел, напоследък бях получил достатъчно удари под кръста.
Точно в момента обаче не горях от желание да видя снимката си в някое списание. Натиснах „Изтриване“ и писмото изчезна.
5
Едва на другия ден Уорд ми се обади, за да ми каже, че са получили разрешение да свалят мумифицираните останки от таванското помещение. Първата ми реакция беше облекчение. Миналата вечер се бях чул с Рейчъл, която беше уморена от полета, но нямаше търпение да започне работа. Сега вероятно вече беше на изследователския кораб и може би пътуваше към някой от труднодостъпните острови в Егейско море. Щяха да прекарат дълго време в открито море и въпреки че корабът имаше сателитен телефон, той бе само за спешни случаи. Щеше да се свързва с мен само когато имаше мобилен обхват или безжичен интернет и затова можеше да минат няколко дни, преди отново да говорим.
Макар че знаехме това още преди заминаването ѝ, когато затворих, усетих отсъствието ѝ по-мъчително от всякога. Затова, когато Уорд ми каза, че са готови да възобновят работата, освободих графика си и отидох в управлението, за да присъствам на брифинга за екипа. Медиите най-сетне бяха разбрали, че случващото се в изоставената болница е по-сериозно от случайната смърт на някой скитник или наркоман. По протежение на улицата бяха спрени новинарски микробуси, набучени с антени, а пред главния портал имаше тълпа от оператори и репортери. Пристигането ми предизвика вълна от интерес, която бързо затихна, когато охраната на входа пропусна колата ми.