На слънчевата светлина „Сейнт Джуд“ не изглеждаше толкова зловещо, колкото през нощта. Страховитите силуети и сенки, които бях видял отстрани на алеята, се оказаха купчини отломки и празни скелети на частично разрушени сгради, обрасли с плевели. Без маскировката на тъмнината болницата се появи в цялото великолепие на разпада си. Някога сигурно е приличала на величествено богаташко имение. Двете дълги крила се простираха от двете страни на главния вход в гръцки стил, а поддържащите колони му придаваха вид на мавзолей. Широкото стълбище водеше до висока двойна врата, чиято симетрия бе нарушена от бетонна рампа за инвалидни колички. Сградата все още беше впечатляваща, но годините на безстопанственост бяха взели своя дан. През процепите в каменната зидария се подаваха плевели, а почернелите от мръсотия стени бяха покрити с птичи изпражнения и графити. Редиците от високи прозорци, които някога са гледали към добре поддържан парк, сега бяха заковани с дъски и бяха слепи, а старите табели за отдавна изчезналите медицински отделения засилваха тъжното впечатление за занемареност.
Инструктажът се проведе в полицейска каравана извън сградата. Това беше първото разследване на Уорд като главен инспектор и тя очевидно се притесняваше. В един момент изпусна записките си, промърмори „мамка му“ и се наведе, за да си ги събере. Излезе веднага след брифинга и затова нямах възможност да говоря с нея. Но след като се преоблякох в работен гащеризон и се промъкнах през редиците от полицейски и помощни коли, видях Уилън в подножието на стълбището на болницата. До него стоеше униформена полицайка и с напрегнато изражение гледаше третия член на групичката им. Беше едър, набит мъж с жълто светлоотразително яке и аз забавих крачка, защото осъзнах, че тримата спорят разгорещено.
Или по-скоро спореше едрият мъж. Изглеждаше около или малко над петдесет, кокалест и як, с огромен корем, стърчащ напред като един вид заявление. Жълтото му яке беше намачкано и покрито с мръсотия, а през износената кафява кожа на защитните му обувки прозираше вътрешният стоманен слой. Имаше лице с напукани капиляри и груби пори като на пияница и беше почервенял като рак. Приближих се достатъчно, за да чуя гневния му глас:
— Не ми стигаха прилепите! Проклетите прилепи! А сега и това! Опитвам се да върша работа тук! Знаете ли колко ми струва това?
Беше с цяла глава по-висок от Уилън и използваше това в своя полза, като стоеше заплашително надвесен над заместника на Уорд, войнствено издал напред долната си челюст. Уилън изглеждаше невъзмутим. Лицето му бе спокойно и безизразно. Той гледаше едрия мъж без ни най-малък признак на притеснение.
— Както казах, много съжаляваме за причиненото неудобство, но…
— Неудобство? Майката ми разкатахте!
— … това е място на престъпление. Не можем да позволим да работите тук, докато не приключим разследването.
— Колко време ще отнеме?
— За съжаление, в момента не можем да кажем. Но колкото по-скоро приключим, толкова по-скоро ще можете да върнете хората си на обекта. Затова е във ваш интерес да ни сътрудничите.
— О, чудесно! И какво да правя през това време? Да плащам на работниците да се разтакават по цял ден?
— Напълно ви влизаме в положението, господин Джесъп, но не зависи от нас. Сега, ако обичате, отидете с нашата колежка и изчакайте в караваната, докато…
— Да, още чакане, мамка му! Сякаш не чаках достатъчно!
Джесъп обърна гръб на Уилън и се отдалечи, придружен от полицайката с каменното лице. Дръпнах се, за да мине покрай мен, и развяващото се мръсно жълто яке леко ме закачи. Нещо падна от него и издрънча на земята. Погледнах и видях чифт очила. Едното стъкло бе изпаднало от рамката на прашния асфалт.
— Изпуснахте нещо — извиках, докато ги вдигах.
Джесъп се обърна и се втренчи в мен, сякаш не можеше да осмисли това, което бях казал. После се върна, като остави полицайката да го чака.
— Благодаря — промърмори и взе очилата от ръката ми.
— Това също — добавих и му подадох стъклото.
Усетих застояла миризма на пот, цигари и непреработен от организма му алкохол; той остана така няколко секунди, като премигваше и гледаше съсредоточено счупените очила в ръцете си. За секунда изпитах странното чувство, че ще заплаче. После се завъртя на пети и продължи по пътя си, следван от невъзмутимата полицайка.