Уилън спря точно до групичката.
— Госпожо? Съдебният антрополог е тук.
Една жена от групичката се обърна към мен. Малката част от лицето ѝ, която се виждаше над маската, беше зачервена и блестеше от пот. С широкия бял гащеризон би било трудно да позная дали е мъж, или жена, ако вече не знаех, но това не беше първият път, когато работехме заедно. Приближих се и видях, че стоят около нещо, намотано в дебело найлоново платнище, като навит на руло килим. От единия край найлона беше частично разгърнат.
От него надничаше мумифицирано лице. Кожата с цвят на карамел бе опъната върху скулите и хлътналите очни кухини.
Разсеян за момент, не забелязах ниската греда, докато не ударих главата си в нея достатъчно силно, че да ми изтракат зъбите.
— Внимавайте — каза Уилън.
Потърках главата си, чувствайки повече смущение, отколкото болка. Добро начало, няма що. Половин дузина лица ме изгледаха безизразно над маските. Само жената, към която се бе обърнал Уилън, изглеждаше развеселена и присвиването на очите ѝ издаде усмивка, която оставаше скрита под маската.
— Добре дошъл в „Сейнт Джуд“ — каза главен инспектор Шарън Уорд.
Дванайсет часа по-рано се бях събудил от кошмар. Изправих се рязко в леглото без ясна представа къде се намирам и машинално поставих ръка на корема си, очаквайки да напипам лепкава кръв. Но кожата ми беше суха, с една-единствена грапавина от белега на стара рана.
— Добре ли си?
Рейчъл, облегната на лакът, загрижено постави длан на гърдите ми. Дневната светлина проникваше през тежките завеси и чак сега започнах да различавам познатите очертания на стаята.
Кимнах и успокоих дишането си.
— Извинявай.
— Пак ли кошмар?
Спомних си тъмните петна от кръв и лъщящото острие на нож.
— Този път не беше толкова зле. Събудих ли те?
— Мен и всички останали. — Усмихна се, когато видя изражението ми. — Шегувам се. Просто се мяташе в леглото, никой не те е чул. Същият сън ли беше?
— Не си спомням. Колко е часът?
— Малко след седем. Тъкмо щях да ставам и да направя кафе.
Остатъците от кошмара все още бяха залепнали за кожата ми като студена пот, когато свалих крака от леглото.
— Всичко е наред, аз ще направя.
Навлякох някакви дрехи, излязох и тихо затворих вратата на спалнята след себе си. Когато останах сам в коридора, усмивката ми помръкна. Поех си дълбоко въздух, опитвайки се да се отърся от последиците от кошмара. Не беше истина, напомних си.
Този път не.
В къщата цареше тишина — онова ранно утринно затишие, предшестващо новия ден. Кънтящото дрън на стенен часовник наруши тишината, докато слизах към кухнята. Мекият килим в коридора се смени с приятната хладина на плочки под босите ми ходила. Въпреки че във въздуха се усещаше мек полъх от топлината на миналия ден, каменните стени на старата къща не пропускаха дори горещината на циганското лято, на което се радвахме.
Заредих кафеварката и я сложих на печката; сипах си чаша вода. Изпих я до прозореца и погледнах към овощната градина и зелените поля навън. Слънцето вече грееше в невероятно синьото небе. В далечината пасяха овце, а в горичката малко встрани от тях листата на дърветата започваха да се обагрят в червено. Още не бяха започнали да падат, но скоро и това щеше да стане. Картината беше като на снимка в календар, където нищо лошо не може да се случи.
Същото си бях мислил и за други места.
Джейсън бе описал втората си къща с Аня като „къщурка“. В сравнение с основното им жилище в Лондон — огромна градска къща в Белсайз Парк — омаловажаването би могло да има някакво основание, но беше доста далеч от реалността. Построена от топъл котсуолдски камък, това бе масивна стара сграда със сламен покрив, достойна да украси корицата на всяко списание за дома и градината. Намираше се в покрайнините на красиво селце, чиято кръчма се гордееше с една звезда в „Мишлен“ и чиято тясна главна улица всеки уикенд се пълнеше с роувъри, мерцедеси и беемвета.
Когато Джейсън и Аня ни поканиха на дълъг уикенд, се притесних да не се получи неловка ситуация. Те бяха най-близките ми приятели, преди жена ми и дъщеря ми да загинат в автомобилна катастрофа. Бях срещнал Кара на едно от техните партита и после те станаха кръстници на Алис, а аз — на тяхната дъщеря Миа. С облекчение бях забелязал колко добре се разбират с Рейчъл, но събиранията от време на време на чашка или на вечеря не бяха като да прекараш няколко дни заедно. С Рейчъл се запознахме по-рано тази година по време на разследването на жестоко убийство в крайбрежните блата на Есекс. Страхувах се, че ако я заведа при приятели от предишния си живот, ще стане неловко и че предвид на дългогодишното ми познанство с Джейсън и Аня тя може да се почувства изолирана.