Отидох при Уилън.
— Не изглеждаше щастлив — отбелязах.
— Личи му, нали? Това е Кийт Джесъп, собственик на фирмата подизпълнител, наета за разрушаване на сградите. Заради протестите и прилепите чака от месеци. Затова сега не е никак доволен. — Уилън се усмихна безгрижно. — Добрата новина е, че май ще се наложи да го виждаме доста често. Няма по-компетентен от него за строителните въпроси около „Сейнт Джуд“. Затова го помолихме да ни помогне да намерим, ако има, още тайни стаи. Както видя, той е готов на драго сърце да ни сътрудничи.
— Мислиш, че може да има още такива стаи? — попитах, като също минах на „ти“.
Беше глупав въпрос. Бях толкова зает да мисля за бременната жена и другите две жертви, че не ми бе хрумнало, че може да има и други.
Уилън гледаше тъмните стени на „Сейнт Джуд“, надвиснали над нас със слепите си прозорци.
— Вече намерихме три трупа, без дори да ги търсим — изтъкна той. — При тези размери на сградата бог знае какво друго може да има.
Даде ми знак с глава да го последвам.
— Ела. Искам да видиш още нещо, преди да започнем огледа.
Стаята беше в педиатричното отделение. Намираше се на последния етаж, малко по-натам по коридора спрямо люка, през който онази нощ се бях качил на тавана. Бях забравил колко е студено в болницата, а миризмата на влага и мухъл бе още по-тежка в застоялия въздух. По коридора също имаше прожектори, разположени така, че да показват пътя, но все пак в ъглите оставаха тъмни сенки. Подът беше осеян с отломки, които скърцаха под краката ни, някои от парчетата бяха достатъчно големи, за да ти изкълчат глезена. По стените висяха плакати, предупреждаващи за опасностите от тютюна, алкохола и наркотиците, докато други забраняваха използването на мобилни телефони. Минахме през голямо помещение с отделени със завеси кабинки, където една табела до оплетената в паяжини червена крушка гласеше: „Рентген. Не влизай при светеща лампа“.
Стаята беше малко след това. Двойните врати бяха отворени и вътре имаше още прожектори. Те хвърляха остра, неземна светлина върху мръсните стени с избледнели рисунки на анимационни герои. Тук миризмата на мухъл беше още по-силна. От стените стърчаха гнезда за кислородни бутилки, а наоколо имаше разпръснати боклуци: ръждясала рамка за легло без дюшек, нощно шкафче без врата и чекмедже, дори два стари акумулатора за кола. На земята, уморено подпряно на стената, седеше опърпано плюшено мече; до него имаше счупено сметало, чиито многоцветни мъниста бяха изпадали от телта.
— Знам. Потискащо, нали? — каза Уилън, като забеляза, че се оглеждам.
— Не можете ли да свалите няколко дъски от прозорците? — измърморих, стъписан от атмосферата на мрачната стая. На някои от прозорците все още висяха разкъсани завеси, но всичките бяха заковани с дъски и в мрака не проникваше нито лъч дневна светлина.
— Можем, но така бихме позволили на всяко любопитно копеле с дрон или телеобектив да погледне какво става вътре. Сега поне можем да сме спокойни, че утре няма да сме на първа страница.
Отиде в дъното на стаята, където няколко големи прожектора осветяваха група неразпознаваеми фигури в сини гащеризони. Работеха пред нещо, което на пръв поглед приличаше на обикновена стена. Четири метра дълга и три висока, тя бе направена от бетонни тухли, боядисани в бледозелено като останалите стени. Лесно можех да си представя защо полицаите, които издирваха Конрад, не ѝ бяха обърнали внимание. Напълно безлична, тя с нищо не привличаше погледа.
Освен ако не знаеш какво се крие зад нея.
Едва когато се вгледаш по-внимателно, можеше да забележиш, че нещо не е наред. Докато другите стени бяха гладко шпакловани, на тази се виждаха очертанията на отделните тухли и вместо тухлите да са застъпени в стените от двете страни, те бяха грубо залепени за тях, сякаш е имало отвор, който по-късно е бил зазидан.
— Как върви работата? — попита Уилън, като спря до струпаните наблизо мощни електрически инструменти, чукове и длета. Гласът му отекна в празната стая.
Един от хората, работещи върху стената, спря, за да отговори:
— Почти към края сме. Спуснахме се отзад и опънахме найлонов лист, за да спрем праха и отломките, които биха могли да паднат оттатък. Това е най-доброто, което можем да направим.
— Дано да е достатъчно. Не искам повече фалове.
Уилън не го каза заплашително, но не прозвуча и като шега. Когато хората му възобновиха работата, забелязах празна кутия от боя и пластмасова табличка в единия ъгъл. И двете бяха нацапани със същия цвят като стената от бетонни тухли. До тях лежеше голямо мече за боядисване, покрито с втвърдена като камък зелена боя.