— Правилно ли се досещам какво е това? — попитах.
— Да — отговори Уилън. — Някой е положил толкова усилия да замаскира стената, а после си е забравил инструментите. Взехме няколко добри пръстови отпечатъка от тях. Дори е оставил отпечатък от палеца си в хоросана, което е изключително полезно. Едър мъжага, ако съдя по размера.
— Изглежда твърде груба грешка, не мислиш ли?
Уилън сви рамене.
— Случва се. Престъпникът се опитва да е умен, а пропуска нещо очевидно. Както и да е, да оставим хората да работят. Насам.
Отново излязохме в коридора. Прожекторите продължаваха след стаята и зад близкия ъгъл и свършваха пред друга врата. Зад нея започваше дървена стълба, която водеше нагоре и изчезваше от поглед. Отдръпнахме се, за да пропуснем една криминалистка с мръсен гащеризон, после влязохме.
— Това води към часовниковата кула — каза ми Уилън, докато се изкачвахме по тесните стълби. Във въздуха се усещаше остра миризма на прах и дървените стъпала скърцаха под тежестта ни. — Горе вече няма почти нищо. Целият часовников механизъм е предаден за скрап, но няма да се качваме чак там. Дотук сме.
Стигнахме до малка площадка. Прожекторите осветяваха ниска врата в стената, не повече от метър и петдесет висока. Мазилката на стените се ронеше и отдолу се виждаха дървени летви. Малката врата беше отворена и по касата личаха петна от напомнящия талк прах за снемане на пръстови отпечатъци. Отвън имаше стабилно резе за заключване на вратата — обикновена метална пръчка, която се спускаше и се провираше през скоба на касата.
— Има около дузина такива люкове и врати, разпръснати на различни места — каза Уилън. — Освен онзи, който използвахме миналия път, този е най-близо до мястото, където намерихме трупа. Пази си главата.
Той се наведе и мина през ниската врата. Направих същото и се изправих веднага щом се озовах вътре. Бяхме в друга част на таванското помещение, в което бяха намерили останките на бременната жена. Тухлената стена на часовниковата кула се издигаше зад гърба ни, а подпорните греди на покрива изчезваха в тъмнината като ребра в гръдния кош на мъртъв кит. Въздухът тук бе по-различен, отколкото в останалата част на сградата, по-задушен и сякаш по-плътен. „Може да те хване клаустрофобия“ — помислих си. Завъртях се към Уилън, който ме чакаше.
Около таванската врата имаше изградена платформа от метални плоскости, образуваща временен под върху носещите греди. По средата беше оставен непокрит участък, постлан с мръсна изолация. На светлината на прожекторите двама криминалисти се взираха в него, застанали на четири крака.
— Намерихме това преди няколко часа — каза ми Уилън. — Какво мислиш?
Клекнах до открития участък от изолацията. Беше много близо до вратата и неравната, покрита с мръсотия повърхност беше осеяна със стотици малки тъмни частици, напомнящи зърна черен ориз. Образуваха пръстен с приблизително овална форма. По средата почти нямаше, после бяха разположени по-нагъсто и накрая оредяваха към периферията.
Взех една от тях и внимателно я завъртях между пръстите си. Фината като хартия обвивка беше разцепена наполовина и куха; насекомото, което е било вътре, отдавна го нямаше. Повечето от другите бяха същите, но тук-там имаше неразпукнати, от които мухата не е могла да се излюпи. Със семейство Calliphoridae бяхме стари познайници. Сърдитото жужене на възрастните мухи месарки осигуряваше озвучаване на много от местопрестъпленията, които посещавах. Въпреки че не ми бяха големи любимци, уважавах ролята, която играят. Не само за разграждането на разлагащи се органични вещества, включително човешка плът, но и за определянето на това, преди колко време е умрял човекът. Мухите са живият хронометър на природата; техният жизнен цикъл — от яйца през ларви до възрастни насекоми — е безценна помощ при оценката на времето, изминало след смъртта.
Тук хронометърът бе спрял отдавна — твърде отдавна, за да е полезен сега. Но дори така да беше, това не означаваше, че тези празни обвивки няма да ни кажат нещо.
— Нека съдебният ентомолог да го потвърди, но мисля, че са предимно сини и зелени месарки — казах, докато оглеждах празната обвивка. — Не виждам ларви, но след толкова години е нормално да няма.
Всички ларви или бяха станали на какавиди, от които са излезли възрастни мухи, или бяха умрели, а труповете им — изгнили, след като източникът им на храна се е изчерпал. Но въпреки че трупът, който някога е лежал тук, беше изчезнал, имаше ясни признаци за присъствието му. Изолацията от стъклена вата беше покрита с петна и сплъстена на местата, където са се просмукали течностите от разложението, а хаотичното разпределение на пашкулите на мухите бе нарушено. На места обвивките бяха смачкани.