Враните бяха накацали върху руините като монаси, чиито силуети се очертават на хоризонта. Изглеждаха така, сякаш самите те бяха издялани от камък. От време на време някоя вдигаше глава или се накокошинваше, после се успокояваше и птиците продължаваха мълчаливото си бдение.
Обвита с бръшлян и без покрив, църквата се издигаше на поляна, заобиколена от есенни дървета. Само една фронтонна стена все още стоеше и сводестият прозорец по средата ѝ ограждаше като рамка късче синьо небе. Останалите се бяха срутили още преди векове и останките им образуваха назъбени каменни могили, със заоблени от мъха и папратите очертания.
По средата имаше дъб, ударен от мълния. Макар и не толкова древен, колкото самата църква, той все пак беше доста стар и чепатият му ствол бе овъглен и разцепен на няколко педи над земята. Смъртоносно раненото дърво бе пуснало няколко хилави филиза около почернелия дънер и редките листа все още се държаха за клонките, сякаш отказваха да приемат собствената си смърт.
Трудно беше да повярвам, че съм само на един хвърлей от болницата и все още в границите на лондонската метрополия. Една катерица изтича по ствола на близкото дърво, спря на средата, за да ми изфучи, после се стрелна нагоре към шумолящата корона. Проследих я с поглед от мястото, където седях, после затворих очи и отново обърнах лицето си към слънцето.
След като свърших работата на тавана, имах нужда да си проясня главата. Веднъж щом костите на плода бяха прибрани, изнасянето на останките на жената беше лесно. И все пак си отдъхнах с облекчение, когато всичко свърши. Таванското помещение, осветено от прожекторите, беше тясно и задушно, а в гащеризона цялото ми тяло плувна в пот много преди да свърша. Не беше само физическият дискомфорт — с това бях свикнал. Не беше и само тъжното естество на това, което правех. Проблемът бе в самата стара болница. „Сейнт Джуд“ сякаш упражняваше зловещ натиск, който нарастваше, колкото по-дълго стоиш вътре. Мислех, че чувството ще изчезне веднага щом сляза от задушния таван. Но дългите коридори, в които отекваше всеки шум, бяха също толкова потискащи. Пропити с миризма на мухъл и урина, те сякаш нямаха край, а редиците прожектори, които ги осветяваха, сгъстяваха още повече тъмнината наоколо. Отворените врати позволяваха да надникна в тъмните стаи, празни с изключение на някой обърнат стол или счупена количка. Ако тук някога е било място на изцеление, люпещите се стени не бяха запазили никакъв спомен от онова време. Само отчаянието можеше да доведе някого тук сега.
Беше облекчение да изляза навън на дневна светлина. Дори въздухът, миришещ на дизелови изпарения, изглеждаше сладък в сравнение с този вътре. Почивката ми обаче беше само временна. Аутопсията на жената и нейното все още неродено бебе беше насрочена едва за следващата сутрин, но междувременно в запечатаната стая чакаха другите жертви. Щом пробиеха стената, трябваше да се върна в „Сейнт Джуд“.
След като съблякох гащеризона, взех сандвич и бутилка вода и отидох от задната страна на болницата, за да видя какво има там. Зад „Сейнт Джуд“ цареше сцена на организирано разрушение. Напуканата асфалтова настилка беше белязана с избледнели бели линии на паркоместа, а високи камари от отломки сочеха къде някога е имало постройки. От една такава обрасла с плевели купчина тухли и бетон стърчеше ръждясала табела с надпис „Морга“.
На петдесет метра отзад се виждаше тъмнозелена ивица дървета. Спомних си какво бе казала Уорд за гората зад „Сейнт Джуд“ и тръгнах натам. Един полицай с куче, който патрулираше по външния кордон, за малко не ме върна, но след като му дадох кратко обяснение, ме пусна да мина.
Гората не беше голяма — в тази част на града нямаше как да е. Границата между дърветата и територията на болницата бе очертана от ръждясали парапети, стърчащи като копия и наклонени под различни ъгли. Бяха наполовина скрити в храсталака и в началото не бях сигурен дали ще намеря път през тях. Но част от парапета беше паднала и в оградата имаше пролука с широчина около метър. Тясна отъпкана пътека показваше, че не съм първият, който идва тук. Промъкнах се през ниските клони и влязох в гората.
Тук бе съвсем различен свят. Гората не беше от насажденията с бързорастящи видове, които сега са толкова модерни в градското залесяване. Дърветата бяха стари — дебели и чепати дъбове и букове. Обградиха ме от всички страни и само след няколко крачки „Сейнт Джуд“ и останалата част от Лондон сякаш вече не съществуваха.
Нямах намерение да се отдалечавам много, но видях през клоните ярко петно светлина и се насочих към него. Уорд бе споменала, че в гората има руини от норманска църква, но бях забравил за това, докато не излязох на поляната и не видях разпадащите се каменни стени. Църквата трябва да е била доста забележителна, когато наоколо е имало само ниви и гора. Сега беше останал един самотен фронтон, обрасъл с бръшлян, който се катереше по камъните и бавно ги събаряше на земята.