Заобиколих голям каменен блок, покрит с мъх, и се промъкнах в това, което навремето трябва да е било църковният неф. Открит под небето, той беше почти изцяло изпълнен с клоните на поразен от мълния дъб. Заобиколих масивния ствол, седнах на обрасла с трева могила от паднала каменна зидария и изядох безвкусния сандвич. Ако напрегнех слух, можех да различа далечния шум от улицата, глухо бучене като от морски вълни. После вятърът разклати клоните и дори това престана да се чува. Затворих очи, обърнах лице към слънцето и почувствах, че влиянието на „Сейнт Джуд“ най-сетне отслабва хватката си върху сетивата ми.
Сигурно съм задрямал. Внезапно се сепнах от чувството, че вече не съм сам.
На края на поляната стоеше жена.
Не я бях чул да идва. Ниска и набита, изглеждаше около седемдесет, макар че бе трудно да определя със сигурност от това разстояние. Кафявото ѝ палто ми се стори твърде дебело за такова време, а износените маратонки бяха в пълен контраст с вълнените чорапогащи, които носеше. В едната си ръка държеше празна торба за боклук, която леко шумолеше на вятъра. Прошарената ѝ коса имаше червеникав оттенък, който ѝ придаваше вид на ръждясала тел за търкане на загорели тигани, а лицето ѝ бе изпито и болнаво бледо. Дишането ѝ бе тежко и хрипливо като на астматичка и се чуваше дори от мястото, където седях.
Ако присъствието ми там я беше изненадало, не го показа.
— Кой си ти?
Изправих се на крака.
— Съжалявам, не исках да ви уплаша.
— Не съм казала, че си ме уплашил. — Очите, които ме гледаха над подпухналите бузи, бяха малки и подозрителни. Тя посочи с брадичка към дърветата зад мен. — Ти си един от оная компания, нали?
— Каква компания?
— Ченгетата. Заради ония убийства по новините. — Изгледа ме от глава до пети. — Не ми мязаш на ченге.
— Не съм ченге.
— Тогава какво правиш тук?
— Тъкмо си тръгвах — казах примирен.
И без това трябваше да се връщам. Взех бутилката с вода и остатъците от сандвича, но тя не смяташе да ме пусне току-така.
— Ако не си ченге, какъв си? Не приличаш на наркоман. А пък ако си, само си губиш времето. Тук никой не продава.
— Няма проблем, не търся наркотици. — Но тя възбуди интереса ми. — Откъде знаете, че никой не продава?
Уорд беше казала, че в изоставената болница се продават наркотици и има вероятност поне една от жертвите да е била наркоман или дилър. Ако тази жена беше видяла нещо, можеше да е потенциален свидетел.
Тя изсумтя презрително:
— Кой ще ти продава, когато наоколо бъка от ченгета? Като хлебарки са.
— Ами преди да дойдат? Продаваха ли много дрога?
— Отвори си очите и се огледай. Улиците вече не стават за свестни хора. — На лицето ѝ се изписа възмущение. — Защо толкова се интересуваш?
— Ами…
— Мислиш, че и аз съм от оная сган?
— Не, аз…
— Мръсни копелета! Заслужават да бъдат обесени, всички до един! Съсипват живота на достойните хора, но на никого не му пука, нали?
Опитах се да сменя тактиката.
— Нямах представа, че това място съществува. Наблизо ли живеете?
— Достатъчно близо. — Тя се огледа и изцъка с език, когато видя две-три празни бутилки в тревата. Отвори плика за боклук, наведе се, вдигна бутилките и ги пусна с отвращение вътре. — Само гледай. Гнусни помияри! Оставят си боклуците навсякъде.
— Затова ли идвате тук? — попитах, давайки си сметка защо е дошла с празен плик.
— Не е забранено, нали? Все някой трябва да почисти. — Втренчи се в мен и мускулите на челюстта ѝ се напрегнаха гневно; сега очите ѝ бяха очевидно враждебни. — Като не си ченге, какво си ме заразпитвал?
Вдигнах ръце в знак на капитулация.
— Не исках да ви притесня.
Тя се втренчи в мен и стисна по-силно празния найлонов плик.
— Майната ти — изръмжа.
Обърна се и тръгна обратно през гората. „От ясно по-ясно“, помислих си, гледайки как трътлестият ѝ силует се влачи между дърветата. След като се убедих, че не съм оставил боклук, тръгнах обратно към „Сейнт Джуд“.
7
Върнах се в „Сейнт Джуд“, но Уорд все още я нямаше. Преоблякох се с чист гащеризон и си сложих ръкавици, калцуни, качулка и маска. После влязох отново в тъмната болница.