Отново насочих фенерчето към най-близкия труп. Пръстите бяха свити като крака на граблива птица с дълги пожълтели нокти. Ръкавите на пуловера се бяха набрали нагоре и отдолу се виждаха предмишниците, от които под отпуснатата кожа бяха останали само кости и сухожилия. Самата кожа бе придобила наситен цвят на карамел — това беше нормален признак на разлагането и нямаше връзка с оригиналната ѝ пигментация.
— Не мисля, че ще можем да установим самоличността по пръстови отпечатъци — каза Уилън, като освети ръцете на двете жертви. Отлепената кожа висеше от тях като твърде широки ръкавици, втвърдени на въздуха.
Уилън грешеше, но имаше време за това по-късно. По-интересни ми бяха гумените каиши, врязани в ръцете на жертвите. Кожата се беше отдръпнала от раните като вдигнати ръкави. И двете жертви носеха дънки и там, където каишите стягаха краката, платът бе окъсан и изцапан със засъхнала кръв.
— Какво е това? — попита Уилън, като понижи глас. Беше несъзнателна реакция към обстановката. — Сцена на мъчения?
Парек изхъмка замислено, като насочи лъча на фенерчето към вързаните ръце на единия, а после и към другия труп.
— Вероятно — отговори. — Но не виждам други наранявания освен тези от каишите.
— Нещастниците сигурно сами са се наранили, докато са се опитвали да се освободят — измърмори Уилън.
— Възможно е, но това не са повърхностни рани — отбелязах аз. — Трудно е да се каже, когато кожата се е отлепила, но изглежда, каишите са се врязали и в мускулите отдолу. Със сигурност е било много мъчително. За да си причинят такива наранявания, сигурно не са били на себе си. Това е като хванато в капан животно, което се опитва да отхапе крака си.
Той поклати глава.
— Можеш ли да ги виниш?
— Вероятно не, но няма следи от мъчения. Във всеки случай не и физически — каза Парек, като гледаше тялото на най-близката жертва. — Няма изтръгнати зъби или нокти и няма очевидна причина за смъртта. На този етап не изключвам задушаване. Но фактът, че единствените видими наранявания изглеждат собственоръчно причинени, ме кара да подозирам, че може би са били живи и в съзнание, когато са били зазидани.
— Господи — възкликна ужасено Уилън. — Колко дълго?
Парек сви многозначително рамене.
— Зависи. Ако са умрели от жажда или глад, може да са имали няколко дни или дори повече. Сега няма как да се каже точно, но не са умрели бързо.
— Възможно ли е да са се задушили?
— Ако стаята е била херметично запечатана, предполагам, че да.
— Не мисля — казах аз.
И аз се питах същото, защото нямаше следи от мухи. А мухите можеха да влязат и през най-малката цепнатина. Но ако помещението е било херметично запечатано, атмосферата вътре щеше да е много по-замърсена, отколкото сега, и газовете, образувани при разложението, също щяха да останат вътре.
Насочих фенерчето към стените и тавана.
— Вижте там.
В единия ъгъл имаше решетка като на вентилационна или отоплителна шахта. Приближих се и насочих фенерчето си натам. Отвътре бе прикрепена фина мрежа и в тръбата отзад се виждаше тъмна маса. В светлината на фенерчето тя отразяваше иризиращи отблясъци.
— Там е пълно с мъртви мухи — казах аз, като се надигнах на пръсти. — Не са могли да влязат заради мрежата, но в помещението е имало достатъчно въздух, за да могат жертвите да дишат.
— Значи не са се задушили — измърмори Уилън. — Не знам дали това е добро, или лошо.
Аз също не бях сигурен. Задушаването би било сравнително бързо при постепенното намаляване на кислорода в стаята и повишаването на въглеродния диоксид. Гладът и жаждата биха отнели повече време.
Вързани и безпомощни, след като последната тухла е била зазидана, двете жертви бяха останали в пълна тъмнина, без надежда за спасение.
Нищо чудно, че са разкъсали собствената си кожа в опитите да се освободят.
С Парек оставихме стаята на криминалистите и техниците, които инсталираха прожекторите и подпорите за тавана. Тя спря на вратата на отделението и намръщено погледна обратно към зазиданата стая.
— Изглежда, някой е положил твърде големи усилия, за да скрие двете тела. Особено при положение че сградата така или иначе е била определена за събаряне.
— Може би който го е направил, не е мислил толкова напред в бъдещето. Или е очаквал, че останките няма да оцелеят при разрушаването — казах аз.
Вероятно щяха да бъдат изцяло унищожени. Дори костите биха станали на прах, а вероятността някой да забележи нещо сред тоновете отломки беше много малка.
— Точно така — съгласи се Парек. — Но защо изобщо са си дали труда да издигат тази стена? В такава голяма сграда няма недостиг на скривалища. Много по-лесно би било да ги заровят някъде. Или да ги скрият на тавана като другата жертва.