Но всичко беше наред. Въпреки че от време на време все още чувствах странна дезориентация, тревожно наслагване на стария ми живот върху новия, това не продължи дълго. Прекарахме уикенда в разходки из котсуолдските полета и гори, приятни гощавки в местните кръчми и дълги мързеливи вечери. Според всички стандарти това бяха идилични дни.
Ако не броим кошмара.
Кафето зад гърба ми забълбука и кухнята се изпълни с аромата му. Вдигнах кафеварката и сипах две чаши. Чух скърцане по стълбите. Нямаше нужда да поглеждам: веднага познах тежките стъпки на Джейсън.
— Добро утро — каза той, когато сънено влезе в кухнята с подпухнали очи и рошава коса. — Рано си станал.
— Реших да направя кафе. Надявам се, че нямаш нищо против.
— Само ако има чаша за мен.
Настани се на едно столче до кухненския остров и вяло се опита да закрие малко по-добре едрото си тяло с хавлиения халат, но после се отказа. Тъмната козина на гърдите му стърчеше навън, пропълзяваше нагоре по гърлото му и рязко изчезваше на линията на бръснене. Четинестото му лице и оредялата коса над него сякаш принадлежаха на друго тяло.
Взе кафето, което му подадох, като измърмори благодарно. Познавахме се още откакто бяхме студенти в медицинския колеж, преди животът ми да тръгне в коренно различна посока. Вместо медицината аз бях избрал бурната кариера на съдебен антрополог, докато Джейсън стана успешен хирург-ортопед, който можеше да си позволи вила в Котсуолдс. Той никога не е бил ранобуден, дори на младини, и годините не го бяха променили в това отношение. Същото важеше и за виното, което бе изгълтал миналата вечер.
Отпи глътка кафе и болезнено присви очи.
— Дали нямаш някой съвет за махмурлук?
— Пий по-малко.
— Много смешно. — Той отново отпи, този път по-предпазливо. — Кога заминавате с Рейчъл?
— По някое време следобеда.
Бяхме дошли от Лондон с моята „нова“ кола — употребявано, но надеждно 4x4, и имахме достатъчно време, че да сме си вкъщи вечерта. Но напомнянето, че уикендът почти свършва, и мисълта за следващия ден накараха сърцето ми да се свие.
— Кога е полетът на Рейчъл утре? — попита Джейсън, сякаш четеше мислите ми.
— Преди обед.
Той ме погледна изпитателно.
— Добре ли си?
— Разбира се.
— Няма да я има само няколко месеца. Всичко ще бъде наред.
— Знам.
Той се замисли за момент, после реши да не продължава темата. Присви очи, отиде до едно шкафче на стената и извади кутия парацетамол. Месестите му пръсти умело избутаха две хапчета от вакуумираното фолио.
— Господи, проклетата ми глава — изръмжа, докато отваряше бутилка минерална вода, която взе от хладилника. Изпи хапчетата и ме погледна кисело. — Не започвай пак.
— Не съм казал и дума.
— Не е и нужно — махна с ръка. — Хайде, изпей си поучението.
— Какъв смисъл има? Едва ли ще ти кажа нещо, което не знаеш.
Дори докато бяхме студенти, Джейсън беше човек с голям апетит. Сега обаче, на тази възраст, прекаляването започваше да му се отразява. Поначало едър и набит, беше качил доста килограми и лицето му изглеждаше подпухнало и с нездравословен цвят. Но след няколко години раздяла едва наскоро бяхме възобновили приятелството си и не ми беше удобно да зачеквам тази тема, както бих направил едно време. Бях доволен, че той сам заговори за това.
— Има много напрежение в работата. — Сви рамене и погледна през прозореца. — Намален бюджет, дълги изчаквания. Пълна бъркотия. Понякога си мисля, че постъпи правилно, като се махна от всичко това.
Демонстративно огледах безупречно оборудваната кухня.
— Не си толкова зле — отбелязах.
— Знаеш за какво говоря. Както и да е, признавам, че може би малко прекалявам, но не е чак толкова сериозно, като да се друсам с кокаин или нещо подобно.
— Сигурен съм, че пациентите ти са благодарни за това.
— Моите поне не са мъртви.
Тази размяна на хапливи забележки върна доброто му настроение. Поглади корема си и се върна при хладилника.
— Искаш ли сандвич с бекон?
С Рейчъл си тръгнахме следобед. Джейсън приготви печено говеждо — цвърчащи ребърца, които изпече с много любов, а Аня бе направила целувки за десерт. Настоя да си вземем от тях и за вкъщи заедно с няколко дебели резена печено месо.
— Това ще ти спести ходенето до магазина — настоя, когато се опитах да откажа. — Познавам те, Дейвид. След като Рейчъл замине, или изобщо ще забравиш да ядеш, или ще оцеляваш с каквото има в хладилника. Не можеш да живееш само на омлети.