И аз си мислех същото. Гората зад болницата би била удобно място за погребение.
— Може би извършителят не е искал да рискува да бъде забелязан от камерите за видеонаблюдение — предположих аз. Камерите бяха фалшиви, но убиецът няма как да го е знаел. — И все пак е възможно двете жертви да нямат връзка с тялото на жената от тавана.
Парек ми се усмихна предупредително.
— Сега си играеш на адвокат на дявола. Всичките са били погребани. Двамата долу — зазидани, вероятно още приживе, а доколкото разбирам, жената е била заключена на тавана. Освен това остава онова празно трето легло. На мен ми изглежда, че е било подготвено за някого.
Спомних си следите от засъхнала течност на дървеното стълбище, водещо към тавана, и вероятността бременната жена да е избягала там, за да се скрие от преследвачи. Но на този етап това беше само предположение.
— Доктор Хънтър.
Погледнах. Уилън говореше с един полицай, който бе дошъл преди няколко минути. Погледна ме, докато говореха; после дойде при мен.
— Главен инспектор Уорд те чака долу.
— Сега ли иска да говорим?
Погледнах през дупката в стената от бетонни тухли. Сега в зазиданата стая светеше. Криминалистите записваха сцената на видео и правеха снимки, докато техниците монтираха подпорите на тавана. Нямаше да отнеме много време, докато всичко стане готово, за да се върнем вътре.
— Ако нямаш нищо против.
Лицето на Уилън не издаваше нищо, но вече имах лошо предчувствие.
— Не се бави — каза Парек, когато тръгвах. — Не обичам да ме карат да чакам.
Коридорът, осветен от прожектори, ми се стори по-дълъг от преди. След вечния мрак в болницата, ярката слънчева светлина отвън ме изненада. Примигнах и се огледах за Уорд. Тя стоеше до една от караваните и говореше с началника на криминалистите. Тръгнах към нея и забелязах няколко тъмносиви микробуса, паркирани в подножието на стълбите. Бяха лъскави и нови, с дискретно лого отстрани, изобразяващо стилизирана двойна спирала на ДНК молекула и името „Биоджен“. Отдолу с малки букви пишеше: „Лаборатория по криминалистика и биоанализи“.
— Доктор Хънтър?
Към мен се приближи елегантно облечен мъж в тъмносин костюм и вратовръзка. Стори ми се познат. После си спомних, че го бях видял в „Сейнт Джуд“ с антуража му в нощта, когато Конрад бе пропаднал през тавана. Сега не гледаше толкова мрачно. Със стегната фигура и около четиресетгодишен, той се движеше с леката походка и увереност на спортист. Русата му коса беше безупречно подстригана, а лицето му — толкова гладко обръснато, че изглеждаше като издялано от мрамор. Миришеше силно на одеколон. Не прекалено, просто твърде остро.
— Не се познаваме, но съм слушал много за вас. Аз съм командир Ейнсли — представи се той, като ми подаде ръка.
Стискаше силно, почти предизвикателно. Докато се ръкувахме, се запитах какво е привлякло такава рядка компания в „Сейнт Джуд“. В уникалната структура на лондонската полиция командирът беше между главния началник и заместник помощник-комисаря. Това беше с няколко чина над главен инспектор Уорд. Разследването очевидно беше важно за големите клечки в полицията.
— Исках лично да ви благодаря за помощта, която оказахте на професор Конрад — продължи той с кратка професионална усмивка. Зъбите му бяха равни и бели, а очите му имаха смущаващо син цвят. — Било е тежка ситуация, но е могло да стане много по-лошо. Поздравления.
Кимнах, малко объркан. Не бях свикнал да ми благодарят високопоставени полицаи.
— Как е той?
— Както може да се очаква. — Уклончивият му отговор ме накара да се запитам дали изобщо знае. С периферното си зрение забелязах, че Уорд ме погледна и побърза да прекъсне разговора си с началника на криминалистите. — Изненадвам се, че сте още тук, а не в моргата — добави Ейнсли. — Кога е насрочена аутопсията на жертвата?
— Чак утре сутринта. — Щях да добавя, че има още две жертви, за чието изнасяне трябва да помогна, но някакъв инстинкт ме спря.
— Е, радвам се, че се запознахме. Между другото, надявам се, разбирате защо решихме да привлечем частна лаборатория по криминалистика — каза, като погледна към микробусите. — „Биоджен“ има отлична репутация. Те са най-добрите.
Все още се колебаех как да реагирам, когато Уорд дойде при нас. Задъхваше се от бързането и видях, че бузите ѝ се зачервиха, когато чу думите на шефа си.
— О, Шарън. Тъкмо казвах на доктор Хънтър колко сме благодарни за помощта му — каза Ейнсли и пак се обърна към мен.