Осъзнах, че не само цветът на очите му ме смущава. Когато не мигаше, клепачите му оставяха целите ириси непокрити като ярки сини топчета. Така лицето му изглеждаше като куклено и имаше леко маниакално изражение. — Може да помислите и вие да се преместите в частния сектор. Сигурен съм, че има голямо търсене за хора с вашия опит.
— Ще го имам предвид — казах аз, като погледнах Уорд.
— Браво. Шарън може да ви уреди среща с шефа на „Биоджен“, нали, Шарън? — добави Ейнсли, като вдигна вежди.
Уорд се постара да запази неутрално изражение.
— Да, господин командир.
— Отлично. Е, приятно ми беше да се запознаем, доктор Хънтър. Очаквам с нетърпение доклада ви. Ще следя това разследване лично. От задната седалка, разбира се — побърза да уточни Ейнсли, като кимна кратко на Уорд.
Преди да си тръгне, отново стисна ръката ми. Загледах как се отдалечава, като крачеше уверено през паркинга към сивите микробуси.
— Щях да ти кажа — бързо каза Уорд веднага щом Ейнсли се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чуе.
— Даваш работата на частна лаборатория? — Едва сега ми стана ясно. Нищо чудно, че Уилън не искаше да му се пречкам.
— Само за жертвите, които намерихме в зазиданата стая. Не си отстранен, все още искаме да работиш по първоначалното разследване. Но докато не разберем дали има връзка между жената на тавана и тези нови жертви, по-добре да ги изследваме отделно.
Погледнах микробусите с логото на „Биоджен“.
— Ами ако има връзка?
— Тогава ще свържем нещата. — Тя въздъхна. — За протокола, идеята не беше моя. Решението беше взето на по-високо ниво, но и аз не бях против. Работата по разследването буквално се утрои и сега цялата болница е потенциално местопрестъпление. А и след инцидента с Конрад, се натрупа много напрежение. Използването на фирма, която може да се справи с цялата лабораторна работа, както и да осигури техническа и съдебномедицинска подкрепа, много ни облекчава.
Започнах да разбирам какво прави в „Сейнт Джуд“ командир като Ейнсли. Въпреки че първата задача на Уорд като старши следовател бе започнала като обикновено разследване, сега нещата бяха много по-сложни. Началниците ѝ бяха разбираемо неспокойни, но фактът, че високопоставен полицай наднича над рамото ѝ, едва ли щеше да допринесе за увереността ѝ. Или да намали напрежението.
— Не съм чувал за „Биоджен“ — казах аз. Все още не бях доволен, но знаех, че няма смисъл да споря.
— Те са чували за теб. Казаха хубави неща, но въпреки това не бяха доволни, че ще участваш. — Тя се усмихна накриво. — Реших, че не съм длъжна да се съобразявам с тях.
— Благодаря — казах искрено.
Щеше да ѝ е по-лесно, ако работеше само с частната лаборатория, особено ако е подложена на натиск отгоре. Изведнъж съветът на командир Ейнсли да вляза в частния сектор не ми се стори толкова случаен.
Уорд сви рамене.
— Не ги познавам, а с теб съм работила и преди. Само не разваляй всичко.
Последното не прозвуча съвсем като шега.
— Кой е съдебният антрополог? — попитах.
— Даниел Миърс. Много го хвалят. Истински перфекционист според всички отзиви. Познаваш ли го?
Поклатих глава, името не ми говореше нищо.
— Къде е базиран?
— Не знам, но можеш да го попиташ. — Тя кимна към микробусите на „Биоджен“. — Ето го там.
Млад техник и по-възрастен мъж тъкмо отиваха към главното стълбище на болницата. Гащеризоните им бяха в същия сив цвят като микробусите и на гърдите им имаше лого на „Биоджен“. Качулките им бяха свалени и видях, че по-възрастният е около петдесетте — висок, с остри черти и обръсната глава. Бях изненадан, че не съм чувал за него преди. Криминалистиката се развиваше бурно през последните няколко години и пазарът беше буквално наводнен с новозавършили специалисти във всичките ѝ дисциплини. Но този беше възрастен и ако имаше дълга практика, можеше да се очаква, че ще го засека някъде.
— Доктор Миърс — извика Уорд. — Това е Дейвид Хънтър. Работи по друга част от разследването.
Понечих да му подам ръка, но новодошлият не спря.
— Ще те чакам горе — каза на младия техник и продължи. По-младият мъж спря пред нас. Осъзнах грешката си и се опитах да замажа положението. И да скрия изненадата си. Боже, на колко години беше? Миърс сигурно бе на около двайсет и пет или максимум към трийсет, но изглеждаше даже по-млад. Със свежо лице, осеяно с лунички, огненочервена коса и млечнобяла кожа приличаше на тийнейджър. Носеше алуминиево куфарче, подобно на моето. Това не беше стандартно оборудване, но познавах още един или двама други специалисти в нашата област, които ги използваха. Лекият алуминий беше твърд и водоустойчив и предпазваше добре камерата, лаптопа и разните други инструменти, които носех. Но докато моето куфарче беше очукано и изтъркано от многогодишна употреба, това на Миърс бе чисто ново като всичко останало в него. С новия сив гащеризон приличаше на ученик, облечен за първия учебен ден.