Все още огорчен и убеден, че са се отнесли несправедливо към мен, дръпнах ципа на гащеризона, докато се промъквах между паркираните полицейски коли. Едва когато се приближих до моята, осъзнах, че съм подминал кофите за боклук, оставени за употребяваните гащеризони.
Прекрасно. Но тази неволна грешка беше достатъчна да разсее лошото ми настроение. Когато се обърнах и тръгнах обратно, възмущението ми започна да поспада. Тук ставаше дума за нещо повече от просто гордост, напомних си, като гледах суровите стени на „Сейнт Джуд“. По това време на деня слънцето бе застанало зад старата болница и сянката ѝ падаше върху паркинга. Когато навлязох в нея, температурата спадна значително, сякаш суровата атмосфера на зданието стигаше чак дотук.
Не исках да си представям как са се чувствали двете жертви, които бях видял вързани за леглата в зазиданата стая. Споменът за тази сцена заличи и последните остатъци от самосъжалението ми. Трудно беше да се каже колко време са били там труповете им, след като са били оставени, да умрат и да се разлагат в студения мрак. Но при тези условия — сухо, с ниска постоянна температура дори в летните дни — сигурно бяха минали месеци. Може би дори години, защото след като разлагането достигне последния си етап, настъпва един вид застой и по-нататъшните физически промени се забавят, забавят, докато станат почти незабележими.
Спрях до кофите за боклук и за първи път си дадох сметка за истинските размери на болницата. Беше огромна. С почернели стени и заковани прозорци изглеждаше като гигантски изоставен мавзолей. Гробница. Гледайки я отстрани, неволно потреперих.
Какво друго имаше там?
Обърнах се и се върнах до колата. Искаше ми се да огледам двете зазидани жертви, да открия какво могат да ми кажат останките им. Въпреки това, когато отражението на „Сейнт Джуд“ изчезна в огледалото ми, не съжалих, че вече не я виждам.
Съвсем бях забравил за глутницата репортери пред болницата. Тълпата беше нараснала от сутринта. Освен новинарските екипи, пред портите се бяха събрали много други хора. Демонстранти с плакати в ръце задръстваха тротоарите около входа. Бяха от най-различни възрасти и етноси и за да не бъдат допуснати на територията на болницата, се беше наложило полицията да изпрати още служители. Между каменните стълбове на портала бяха монтирани преносими метални огради, които ме принудиха да намаля, когато ги доближих. Свалих стъклото.
— Какво става? — попитах младата полицайка, която се приближи.
— Нещо като протест — каза тя равнодушно. — Не създават проблеми, дошли са само да се покажат пред камерите. Чакайте, сега ще ви пуснем да минете.
Изчаках, докато преместят ограждението. Плакатите съдържаха послания, вариращи от директни призиви за спасяване на „Сейнт Джуд“ до по-политически искания. Един импровизиран плакат, заявяващ, че „Хората искат жилища, а не офиси“, беше опънат на два кола, носени от протестиращите, а под него на една пейка стоеше някакъв мъж и говореше на тълпата. Спуснах прозореца още малко, за да чуя какво казва.
— … трябва да се засрамят! Срамно е, че невинни хора се страхуват да ходят по собствените си улици. Срамно е какви лишения трябва да търпят семействата в този квартал. И е срамно хората да бъдат оставяни да умрат като животни в тази сграда, която някога е била болница! Точно така — болница.
Мъжът беше около трийсетгодишен, изключително елегантен, облечен с черно сако и бяла риза, които подчертаваха тъмната му кожа. След като направи пауза за по-голяма убедителност, той огледа тълпата и продължи:
— Политиците и олигарсите, които дърпат конците, са слепи за тази трагична ирония на съдбата. Или не им пука. Какво стана с нашата общност! Магазините фалират, домовете опустяват. А сега и това! — Посочи с пръст болницата. — Опитахме се да спасим „Сейнт Джуд“ от затваряне, но никой не ни обърна внимание. Опитахме се да ги убедим да построят нови домове, а не офиси, които ще стоят празни с години. И не ни обърнаха внимание. Докога ще се оставяме да ни игнорират? Колко от нас още трябва да умрат?
Прозвучаха гневни викове и протестиращите размахаха плакати и ръце във въздуха. Когато отвориха полицейската бариера, потеглих бавно напред. Хората в периферията на тълпата се отдръпнаха, за да ме пропуснат, но се наложи отново да спра, защото пред колата ми се изпречи млада жена. Пъхна листовка под една от чистачките ми и когато един полицай понечи да я отведе, хвърли друга през отворения ми прозорец.