— Утре вечер има обществено събрание! Моля ви, елате — извика тя, докато я отвеждаха.
Листовката падна в скута ми. Беше евтино ксерокопие с черно-бяла снимка на „Сейнт Джуд“ в цялото ѝ великолепие. Отдолу имаше надпис: „Не позволявайте това да бъде символ на нашия живот!“, заедно с подробна информация за мястото и часа на събранието.
Хвърлих листовката на седалката до себе си и затворих прозореца. Докато стъклото се вдигаше, отново погледнах към говорещия. Размърдването около колата ми явно бе привлякло вниманието му, защото в този момент гледаше право към мен.
За секунда очите му проблеснаха, сякаш ме позна, но после отмести поглед. Оставих го да проповядва пред тълпата, превключих предавките и минах през портала.
Когато изкарах колата на улицата, видях мъж, застанал сам на автобусната спирка отсреща, далеч от демонстрантите и журналистите. Единствената причина, поради която привлече вниманието ми, беше съсредоточеният поглед, с който съзерцаваше болницата. Уорд трябва да продава билети, помислих си саркастично, когато го отминах.
Беше твърде рано да се прибирам вкъщи и затова реших да използвам неочаквано освободилия се следобед, за да отида в университета. Взех си сандвич и кафе от барчето, качих се в тесния си кабинет и включих компютъра. В „Сейнт Джуд“ не си бях проверявал имейла и затова го прегледах сега. Нямаше нищо съществено, само още едно искане за интервю от Франсис Скот-Хейс, журналиста на свободна практика. Този тип просто не можеше да приеме „не“ за отговор, помислих си, като изтрих раздразнено писмото.
След като приключих с това, отворих снимките от местопрестъплението на тавана на болницата. Обикновено предпочитам да правя свои, но тъй като в „Сейнт Джуд“ нямах възможност за това, Уорд ми беше дала достъп до тези на отдела по криминалистика. Въпреки че бяха с висока резолюция и професионално направени, те не предаваха нищо от атмосферата в старата болница. Изображенията обаче бяха детайлни и шокиращи. Избелени от светкавицата, изсъхналите останки изглеждаха напълно неуместни за таванското помещение. Бременната жена и нероденото ѝ дете лежаха сред мръсната изолация като скелети на матрьошки. Сега, когато ги гледах отново, беше депресиращо очевидно колко трудно би било да се определи точно времето, изтекло след смъртта.
Внимателно разгледах ненормално изтърбушената коремна кухина и жалкото струпване на малки кости. После също толкова съсредоточено прегледах снимките на останалата част от трупа на жената. Въпреки че така или иначе щях да анализирам останките ѝ в моргата на следващия ден, не беше зле да си припомня как изглеждаше тялото ѝ, когато бе намерено в таванското помещение. Стигнах до дясното рамо и нещо привлече вниманието ми. Увеличих изображението. Нещо не беше наред. Ъгълът изглеждаше неестествен и въпреки че имаше вероятност жената просто да е умряла в тази позиция, това можеше да означава и нещо друго.
Отделих известно време и за изучаване на китките и пищялите, поне доколкото се виждаха на снимките. Подобно на Парек, не ми беше убягнал фактът, че от трите легла в зазиданата стая бяха заети само две. Значи беше напълно възможно третото да е било предназначено за бременната жена.
Но ако по някакъв начин е избягала оттам, беше успяла, без ремъците да се врежат в крайниците ѝ. За разлика от другите две жертви, по голите ѝ предмишници и подбедрици нямаше следи от ожулвания или порязвания. Кожата беше мумифицирана и набръчкана, но снимките показваха, че е била непокътната. Съжалих, че не бях снимал двете жертви от зазиданата стая, но после си спомних, че те вече не бяха моя работа. Трябваше да се съсредоточа само върху жената и детето и да забравя всичко останало.
Беше късно, когато изключих компютъра. Облегнах се назад на стола, разтрих очите си и усетих, че кръстът ми протестира заради дългото седене пред бюрото. Не беше необходимо да оставам тук толкова, но и не бързах да се върна в празния апартамент. Един по един всички от катедрата си бяха тръгнали за вкъщи и Бренда многозначително ми напомни, че чистачките ще дойдат утре в седем сутринта. Усмихнах се и я уверих, че скоро ще си тръгна.
Но това беше преди доста време и сега бях единственият човек в сградата. Осъзнах, че навън здрачът се е сгъстил, когато видях отражението си в тъмния прозорец. Изгасих лампите, затворих вратата на кабинета си и слязох с асансьора на партера.