Дори не помислих да използвам друг изход, докато не излязох от главния портал. Мислено се извиних за това на Рейчъл и Уорд, но бях уморен и не ми се разкарваше до някой от страничните входове. Даже Грейс Страчън да чакаше отвън, не ми пукаше, помислих си, когато бутнах вратата.
Вечерта беше хладна. Циганското лято, изглежда, бе останало в миналото и във въздуха се усещаше есенна прохлада. Бях паркирал на няколкостотин метра от университета и уличните лампи хвърляха множество сенки по пътя ми. Освен мен на улицата нямаше никого; нямаше ги студентите и преподавателите, с които гъмжеше през деня. Докато слушах как стъпките ми отекват върху цимента, мислех за Рейчъл, питах се къде е сега. Бях изминал около половината път до колата, когато ме обхвана смътно безпокойство. Спрях и се огледах. Не видях никого.
Полазиха ме тръпки.
Дълбоко под кожата си всички ние сме просто животни. Механизмите за оцеляване, които са предпазвали нашите първобитни предци, все още са в нас; закърнели и неосъзнати през повечето време, но ги има. Пулсът ми се ускори и мускулите ми затрепериха от адреналина. Какво, по дяволите…?
В следващия момент го подуших.
Беше слаб, едва доловим остър мускусен аромат, но ме прониза като електрически ток. Чух зад себе си изскърцване от обувка и рязко се обърнах.
— Добър вечер, доктор Хънтър.
Двама студенти от факултета ми се усмихнаха, подминаха ме и ме изгледаха с любопитство. Все пак явно не бях последният, който си тръгваше. Махнах им вяло с ръка. Стъпките им затихнаха и те се скриха от поглед напред по улицата.
Сърцето ми все още биеше силно, макар и да се поуспокоих. Пак се огледах, но бях сам. Във въздуха висяха само изгорели газове и миризмата на есенни листа, без следа от парфюм.
Ако изобщо е имало.
Това е силата на внушението, помислих си и продължих напред. Бях си помислил за Грейс Страчън, когато излизах от сградата, и въображението ми бе свършило останалото. Грейс беше една от най-красивите жени, които някога съм срещал. С катраненочерна коса и ослепителна усмивка, физическото ѝ присъствие беше завладяващо и успяваше да заслепи почти всички и да им попречи да забележат психичните ѝ проблеми. Особеният ѝ парфюм беше последното, което сетивата ми бяха регистрирали, след като тя ме наръга с ножа и ме остави да умра. Миризмата се беше запечатала в паметта ми и дълго време след това имах пристъпи на паника, когато ми се стореше, че пак я подушвам. Клиничният термин за това беше фантосмия, или обонятелна халюцинация, но си мислех, че вече съм го преодолял. До този момент.
Ядосан на себе си, отключих колата и хвърлих чантата си в багажника с повече сила, отколкото беше необходимо. Когато потеглях, пуснах радиото и хванах края на репортажа за „Сейнт Джуд“. Демонстрацията пред портала беше внесла нов елемент в тази история, като отново бе възбудила старите протести срещу планираното на мястото на болницата строителство. Но когато репортажът свърши, останалата част от новините не ме интересуваше. Въпреки че се опитвах да забравя за него, инцидентът пред университета ме беше разтърсил. Шофирах машинално, без да следя пътя, и чак когато забелязах един пътен знак, осъзнах, че пътувам към стария си апартамент.
О, чудесно. Вече бях на половината път, на едно околовръстно шосе, на което нямаше къде да обърна. Следващият изход щеше да ме отведе до мястото, където живеех преди, и затова реших да продължа. Така или иначе, не бързах да се прибера в „Балард Корт“.
На улицата с паркирани автомобили от двете страни имаше едно свободно място, като че ли запазено специално за мен точно пред викторианската сграда. Паркирах там. Въпреки предупрежденията на Уорд не за първи път посещавах стария си апартамент. Бях минавал два-три пъти, но сега за първи път спирах. Знаех, че Уорд и Рейчъл са прави. Ако все още беше жива и още искаше да ме убие, Грейс Страчън би дошла най-напред тук. Глупаво би било да оставам.
Но все пак чувствах преместването като бягство.
Прясно пребоядисаната входна врата, на която бе открит отпечатъкът от пръста на Грейс след опита за влизане с взлом, беше изгубила част от блясъка си след последното ми идване, но иначе къщата изглеждаше непроменена. Апартаментът на първия етаж все още беше празен и табелата „Дава се под наем“ стоеше забита до пътеката. Рейчъл бе предложила да го продам, но аз отказах поради същите причини, поради които не го бях дал под наем досега. Първо, не бях напълно готов да се откажа от него. Още не.
Второ, ако имаше вероятност Грейс Страчън да се върне, не можех да допусна никой друг да живее там.
Но вече не мислех, че ще се върне. Паниката ми пред университета сега ми изглеждаше глупава моментна слабост. Приписах я на недоспиването и на прекалено активно въображение, потискащата атмосфера на „Сейнт Джуд“ явно ми бе повлияла по-силно, отколкото осъзнавах. И все пак идването ми тук решаваше един проблем, помислих си, когато потеглях. Сега, когато Рейчъл беше в Гърция, нямаше причина да оставам в „Балард Корт“. След като разследването приключеше, щях да се върна в стария си апартамент.
Беше ми писнало да се крия.