— Не живея на омлети — възразих, но прозвуча неубедително дори за самия мен.
Аня се усмихна спокойно.
— Тогава ще ти сипя още малко от това?
По пътя към Лондон с Рейчъл мълчахме. Беше прекрасна вечер; котсуолдските полета преливаха от зелено в златисто и с настъпването на есента дърветата придобиваха червеникавокафяви оттенъци. Но мисълта за заминаването ѝ на другия ден присъстваше като дух в колата с нас и разваляше удоволствието от гледката.
— Само три месеца са — изрече рязко Рейчъл като продължение на мълчалив диалог. — И Гърция не е далеч.
— Знам.
Гърция беше достатъчно далеч, но знаех какво има предвид. Това лято се беше отказала от възможността да продължи кариерата си като океанолог в Австралия. Направи го, за да остане с мен, и затова не можех да се оплача от сегашната ѝ временна позиция на биолог в един морски резерват в Егейско море.
— Полетът е само четири часа. Можеш да идваш от време на време.
— Рейчъл, всичко е наред. Наистина. — Вече бяхме говорили, че ще е най-добре да се адаптира на новото място без странични разсейвания. — Това ти е работата, трябва да отидеш. Ще се видим след няколко седмици.
— Знам. Просто мразя тази част.
И аз я мразех. Подозирах, че идеята на Джейсън и Аня — може би повече на Аня — да ни поканят за уикенда беше, за да ни разсеят от мислите за заминаването на Рейчъл.
Нямаше как да не мислим за това обаче. Рейчъл прегледа скромната колекция от дискове, които държах в колата.
— Какво ще кажеш за това? „Котката“ на Джими Смит?
— По-добре нещо друго.
Рейчъл се отчая от музикалните ми вкусове и пусна радиото. Фоновото бърборене на едно предаване за развъждане на лами запълни тишината до края на пътуването. Нивите се смениха с ниско крайградско строителство, а после — с бетонните и тухлени монолити на града. Потиснах машиналния импулс да завия към стария си апартамент в Източен Лондон. От лятото не живеех там, но все още ми беше странно, че отивам другаде.
Завих по широка и тиха улица с много дървета отстрани. Минахме покрай бели георгиански къщи сред добре залесени градини и продължихме към дразнещо модерните жилищни блокове, издигащи се над тях. Строен през 70-те години на миналия век, „Балард Корт“ бе десететажен бетонен комплекс с четвъртити форми и прозорци от опушено стъкло, отразяващи по-матова версия на вечерното небе. Знаех, че е ценен образец на течението брутализъм в архитектурата, и когато го погледнеш, веднага се виждаше защо. Определено имаше нещо брутално в тази сграда.
Спрях на портала и въведох кода за достъп на клавиатурата. Докато чакахме портите да се отворят, вдигнах вяло очи към редиците от балкони. След няколко секунди осъзнах, че Рейчъл ме гледа.
— Какво има?
— Нищо — отвърна тя, но на устните ѝ се изписа лека усмивка.
След като минахме през портата, изчаках да се отвори електрическата врата на подземния паркинг, вкарах колата и я спрях на отреденото ми място. Вече бях получил кратка бележка от домсъвета, с която ме предупреждаваха, че веднъж съм паркирал на чуждо място и че няма да търпят други такива нарушения.
„Балард Корт“ имаше много правила.
Качихме се с асансьора на петия етаж. На главния вход имаше рецепция и дежурен портиер, но тъй като само живеещите в сградата имаха достъп до гаража, асансьорите не спираха на партера, а се качваха директно до апартаментите. Вратата се отвори и пред нас се показа широката стълбищна площадка, около която на комфортни разстояния една от друга бяха разположени няколко номерирани врати от тиково дърво. Приличаше на хотел и това впечатление бе подсилено от лекия аромат на мента, който като че ли винаги се събираше на това място.
Мраморният под прокънтя под стъпките ни, докато отивахме към апартамента. Отворих и изчаках Рейчъл да влезе първа, после оставих тежката врата да се затвори бавно зад нас с тихо изщракване. Постланият с килим коридор водеше до просторна кухня, от която през арка се преминаваше директно към трапезарията и хола с отворен план. Същият звукопоглъщащ мек килим като в коридора продължаваше и тук, идеално допълвайки теракотените плочки на кухнята. На стените висяха абстрактни картини, а коженият диван с цвят мока бе достатъчно дълбок да се удавиш в него. По всички стандарти жилището беше красиво, далеч от скромния партерен апартамент, в който живеех преди.
Мразех го.
Джейсън го беше уредил. Друг консултант от болницата му бе заминал за Канада за шест месеца и не искаше апартаментът му да стои празен. Предпочиташе да не минава през агенция и тъй като аз — неохотно — исках да се преместя от старото си жилище, Джейсън предложи взаимно да си направим услуга. Наемът беше смешно нисък и въпреки че той отричаше, подозирах, че Джейсън има пръст и в това. Въпреки това продължавах да се колебая, докато не се намеси Рейчъл. Не било безопасно да оставам в стария си апартамент, заяви тя и зелените ѝ очи засвяткаха гневно. Веднъж съм бил мишена на нападение и едва не ме убили — как съм могъл да пренебрегвам съветите на полицията и да рискувам живота си от инат и от гордост?