Спомних си прощалното ѝ „Майната ти“ и продължих, но в този момент се случи нещо, което промени решението ми. Погледнах назад в огледалото и видях как движещият се зад мен автобус минава през локва до тротоара. Фонтан от мръсна вода обля старицата и тя се олюля от силата на струята.
Сприхава или не, не можех да я оставя така. Спрях, с което си навлякох раздразнено премигване с фарове от шофьора на автобуса. Може би самият той не беше забелязал какво е причинил, но аз не можех просто да отмина. Жената стоеше на мястото, където току-що я бяха окъпали, и мърмореше нещо след отдалечаващия се автобус. После вдигна мокрите си торби и пак тръгна, с примирено свити рамене.
Свалих стъклото, когато се изравни с колата ми.
— Да ви закарам ли?
Тя се огледа. Сивата ѝ коса бе сплъстена на главата ѝ и от веждите и върха на носа ѝ капеше вода. Изгледа ме предпазливо.
— Кой си ти?
— Вчера ви видях в гората. — Тя не каза нищо; само ме гледаше враждебно. Опитах отново: — До разрушената църква зад „Сейнт…“
— Помня, не съм глупава.
Все още не помръдваше. Дъждовните капки влизаха през отворения ми прозорец и мокреха и мен.
— Къде живеете?
— Защо?
— Ако е наблизо, мога да ви закарам.
Надявах се, че е наблизо, защото срещата скоро трябваше да започне.
Тя се намръщи.
— Нямам нужда от подаяния.
Порив на вятъра донесе още една порция дъжд в колата. Избърсах капките от лицето си.
— Времето е ужасно — настоях. — Мога да ви закарам до дома ви, ако искате, но ако предпочитате да ходите пеша, няма проблем.
Тя изгледа колата подозрително, преди да промърмори неохотно:
— Добре.
Пресегнах се към дръжката на задната врата и отворих. Жената хвърли мокрите си торби на седалката и се качи с мърморене.
— Накъде да карам? — попитах.
Лицето в огледалото за обратно виждане ме гледаше подозрително. Последва още една пауза.
— Улица „Кромуел“. Следващата наляво.
Погледнах часовника на таблото, когато потеглих, имаше време да хвана началото на срещата. В колата замириса на мокра вълна и стари дрехи, а миризмата на кисело подсказваше, че пътничката ми не се къпе често.
— Аз съм Дейвид — представих се, докато завивах.
— Хубаво. Сега следващата вдясно. Не, ей там! Абе, ти сляп ли си? Изпусна я!
Пресечката вече изчезваше зад нас.
— Всичко е наред, ще обърна.
Тя изсумтя:
— Няма нужда. Завий на следващата. Всичките отиват на едно и също място.
В това вече се бях убедил от личен опит. Опитах отново да завържа нормален разговор.
— Лошо време за разходка.
— Нямам избор, ако трябва да пазарувам, нали?
— Наоколо няма ли магазини?
— Мислиш ли, че щях да ходя в дъжда, ако имаше?
Отказах се от опитите да си приказвам с нея. Известно време карах мълчаливо.
— Лола — каза рязко тя.
— Моля?
— Така се казвам. Лола.
Враждебността в гласа ѝ се бе сменила с умора. Погледнах в огледалото и видях, че гледа безучастно през прозореца. Подпухналото ѝ лице беше отпуснато и мрачно.
Не приличаше на „Лола“.
Улицата ѝ беше на няколкостотин метра от гората, където я бях видял първия път. От двете страни имаше долепени една до друга еднакви къщи с пръскана мазилка. В някои светеше, но повечето изглеждаха празни, а някои бяха напълно разрушени.
— Тука.
Спрях пред къщата, която жената ми посочи. Стените бяха небоядисани и мазилката започваше да се рони, а дограмите се нуждаеха от пребоядисване. Само входната врата изглеждаше нова, масивна и прясно лакирана.
Капризен, както винаги, дъждът почти беше спрял, когато слязох от колата. Жената вече бе отворила вратата и се мъчеше да слезе сама.
— Позволете ми — казах, като протегнах ръка към торбите ѝ.
— Аз ще си ги взема — сряза ме тя.
Дръпнах се настрана, докато тя се измъкне от колата. Неудобно хванала пликовете с покупки, тя започна да рови в чантата си, докато крачеше към входната врата. Но вместо да отключи, спря с ключовете в ръка и ме погледна изпитателно.