— Ако чакаш да ти платя, напразно се надяваш.
— Не се тревожете, исках само да се уверя, че ще се справите — отговорих.
— Ще се справя.
Явно бях прекалил с търпението ѝ.
— Добре тогава. Всичко хубаво.
Тя не отговори. Обърнах се към колата, погледнах часовника и мислено изругах, когато видях часа. За момент си помислих дали да попитам Лола (името ѝ все още не ми звучеше подходящо) как да стигна до църковната зала, но реших да не усложнявам нещата. Сам щях да намеря мястото.
Зад гърба ми се чу щракване на ключалка и тя отвори входната си врата. Внезапно чух възклицание, последвано от трясък на счупено стъкло. Погледнах назад и видях, че един от пликовете ѝ се е скъсал и на земята са се разпилели буркани, консерви и пакети. Капачката на една кутия с мляко бе паднала и в увеличаващата се бяла локва на мократа настилка се търкаляха бекон, кренвирши и счупени яйца.
Подложих крак точно навреме, за да спра една консерва печен боб да не се изтърколи в близката шахта, а после започнах да събирам другите продукти, които се бяха разпилели наблизо. Все още пред вратата, Лола гледаше похабената храна, разсипана в краката ѝ, сякаш не искаше да повярва, че е истина.
— Да ги внеса ли вътре? — попитах, като се приближих с кутиите и пакетите, които бях събрал.
Тя ме изгледа кисело.
— Казах ти, че нямам нужда от помощ.
Обърна се, за да пъхне здравите торби вътре, после започна да събира нещата, които държах. Входната врата зад нея беше открехната и от къщата дочух тих стон. Лола леко стисна устни, но едва когато стонът се повтори, този път по-силно, тя реагира.
— Я трай! Чух те от първия път! — изкрещя, без да поглежда вътре.
Звуците бяха на човек, а не на домашен любимец, в това бях сигурен. Погледнах през отворената врата и се опитах да видя какво има вътре. В къщата беше тъмно, но забелязах, че от една от торбите, които тя бе оставила на пода, е изпаднал обемен пакет. Бяха памперси за възрастни.
— Всичко наред ли е? — попитах.
Тя ме погледна така, сякаш въпросът ми беше крайно нелеп.
— Какво ти пука?
Въздъхнах, вече изгубил надежда, че ще стигна навреме за срещата.
— Слушайте, дайте да почистя тук, докато вие си приберете покупките.
Не знам дали предложението ми я изкуши, или просто я изненада, но ме гледаше така, сякаш не можеше да разбере какво вижда. После взе последната консерва от ръката ми и измърмори:
— Остави ни на мира!
Входната врата се хлопна пред носа ми.
10
Пропуснах първите десет минути от срещата. Въпреки че църковната зала беше близо до мястото, където живееше старицата, нямаше табели, а и вече бях закъснял. Накрая се наложи да прибегна до сателитната навигация, която ме отведе обратно по улиците, откъдето вече бях минал, след което ме насочи към друга, около която, за мое раздразнение, се оказа, че съм обикалял през цялото време. Когато заключих колата и бързо пресякох улицата, все още не валеше. Капеха само отделни капки, но сивите облаци над главата ми обещаваха, че прекъсването е само временно.
Църквата беше строга сграда от първото десетилетие на XX в. с контрастираща пристройка от 70-те години в единия край. На прага ме посрещна миризма на влага и мокри дрехи. Стените бяха украсени с плакати на обществени клубове и събития, а до една от тях беше опрян сгънат опърпан батут. Очаквах, че времето ще изплаши много хора, но залата беше пълна. Всички места вече бяха заети и правостоящите изпълваха пътеките и пространството отзад. На сцената говореше някой и усиленият от високоговорителите глас звучеше на ръба на микрофонията.
На дълга груба маса с микрофони седяха шестима души. Говорещата беше по средата — жена с уморен вид, късо подстригана коса, пъстра дреха и множество огърлици и гривни. В единия край на масата, но малко встрани, имаше празен стол. Изглеждаше не на място на сцената, сякаш нарочно беше поставен така. На масата до него седеше мъжът, който бе говорил на демонстрацията пред „Сейнт Джуд“. Отново носеше черно сако, дънки и снежнобяла риза и въпреки че в него нямаше нищо ярко, беше най-внушителната фигура на сцената. Дори с мълчанието си привличаше вниманието. Жената, която говореше, поглеждаше в неговата посока, сякаш очакваше одобрение. Вратът ѝ забележително се изчерви, когато той кимна в съгласие и бръснатата му глава проблесна на светлината.
Видях свободно място до стената и се отправих натам. Въпреки че се опитвах да не вдигам шум, появата ми не остана незабелязана. Когато се намествах, усетих, че някой ме гледа. Обърнах се към сцената. Мъжът от „Сейнт Джуд“ ме наблюдаваше внимателно. Бях помислил, че съм си въобразил изражението, с което ме беше погледнал предния ден, сякаш ме познава отнякъде, но сега нямаше съмнение. Кимна ми кратко, едва забележимо, и отново насочи вниманието си към жената, която говореше.