Дали го познавах? Смутено разрових паметта си. Ако се бяхме срещали преди, очевидно не си го спомнях, но той ме позна. Все още си мислех за това, когато наблизо се чу шепот.
— Не очаквах да те видя тук, доктор Хънтър.
Познах Уилън по нюкасълския акцент още преди да се огледам. Заместник главният инспектор се намърда до мен, като бързо се усмихна на жената, която се дръпна, за да му направи място.
— Сигурно си пристрастен към наказания — прошепна той. Даже да беше забелязал кимането, което получих от мъжа на сцената, не спомена. — Какво те води тук?
— Просто любопитство — отговорих аз също шепнешком. Трудно ми беше да призная, че нямам какво друго да правя.
— Главен инспектор Уорд знае ли?
— И аз не знаех за това преди час. — Ако имах възможност, бих го обсъдил с Уорд, но не виждах нужда, когато ставаше дума за публична среща. — А ти какво правиш тук?
— Просто следя какво се случва.
— Да не би Уорд да очаква неприятности?
Беше ми казала, че местните страсти били нагорещени още преди да бъдат открити труповете в „Сейнт Джуд“. Но в залата нямаше нито един униформен полицай и не видях нито един от подчинените на Уорд.
Уилън поклати глава.
— Не, нищо подобно. Но не е зле да държим нещата под око. Никога не знаеш какво ще излезе.
„Или няма да излезе“ — помислих си, като отново погледнах празния стол в края на дългата маса. Кимнах към хората на сцената.
— Кои са тези?
— Предимно местни лидери и дребни активисти. Жената, която говори, е съветник. Този до нея управлява благотворителната кухня. — Уилън сви рамене. — Повечето се водят от добри намерения.
— Ами оня, който седи до празния стол?
Полицаят се усмихна сдържано.
— Съдебните заседатели все още не са взели решение по този казус. Това е Адам Одуя. Местен активист, но от друг калибър в сравнение с останалите там горе. Бил е адвокат по правата на човека, но сега се подвизава като самозван агитатор за „социална справедливост“. Той организира повечето протести и митинги за спасяване на „Сейнт Джуд“. И пак той въвлече Лигата за защита на прилепите, или както там се казва. Без него болницата вече да е разрушена.
Нямах никаква представа откъде може да ме познава Одуя.
— Значи инвеститорите не го обичат много.
— Съмнявам се, че ще си изгубят съня заради него. Те са от голям международен конгломерат и това тук са само някакви си числа във финансовите им баланси. Нещастниците, които живеят наоколо, са истинските потърпевши.
— Говориш, сякаш си на страната на протестиращите.
— Съчувствам им, не отричам. Може да не повярваш, като се има предвид как говоря, но съм израснал само на няколко пресечки оттук. — Кимна, когато видя изненадата ми. — Да, живеех в Блейкънхийт, преди родителите ми да се преместят в Нюкасъл, когато бях на осем. Омъжих се за лондончанка и се върнах, но оттогава за първи път идвам тук. Потресаващо е какво се е случило с това място. Този квартал никога не е бил богат, но и не беше толкова мизерен. Навсякъде се продават наркотици, всичко е разрушено или заковано с дъски и след затварянето на „Сейнт Джуд“ трябва да пътуваш двайсет километра, за да стигнеш до най-близката болница. Това е достатъчно да те разплаче.
Беше заговорил по-високо и предизвика ядосан поглед от жената, която му бе освободила място. Уилън кимна виновно и се наведе по-близо към мен, като отново понижи глас.
— Целият квартал има нужда от преустройство, но вместо достъпни жилища инвеститорите искат да построят още едно лъскаво офис здание. Искат да сложат ръка и на гората зад „Сейнт Джуд“. Тя е природен парк, но те уверяват, че ако им се позволи да я застроят, ще направят жилищен комплекс. Според Одуя всичко е прах в очите и вероятно е прав.
— Тогава защо не го харесваш?
Уилън сви рамене.
— Съгласен съм с много от това, което казва, но просто не вярвам в този образ на „социален месия“, който представя. Имам чувството, че си прави твърде много самореклама. Освен всичко има много посещаван блог, огромен брой последователи в туитър и умее да играе с медиите. Фотогенично копеле е, признавам, но не съм убеден, че няма тайна цел. Съдбата на „Сейнт Джуд“ не го засяга особено.
Погледнах красивия мъж на сцената. Той замислено слушаше монотонната реч на жената.