— Каква цел?
— Кой знае? Каквато амбиция го е накарала да зареже адвокатската кариера. Може би политика. Този тип е роден за политик, а тук всички са готови да играят по свирката му. Оп, почва се. Гвоздеят на вечерта.
Жената на сцената най-сетне завърши изказването си, обърна се към Одуя и го представи. Тя се облегна на стола си, а той възторжено заръкопляска, с което предизвика не толкова ентусиазирани аплодисменти от публиката.
После, вместо да остане седнал като предходния оратор, извади микрофона от стойката на масата и се изправи на крака.
— Благодаря, Таня. И благодаря на всички, че дойдохте тази вечер. Ако не беше дъждът, щяхме да имаме пълна зала.
Усмихна се небрежно и демонстративно огледа претъпканото помещение, за да наблегне на шегата. Усилен, ораторският му глас беше още по-впечатляващ и през залата премина вълна от смях. Лицето му отново стана сериозно и всичко утихна.
— Някои казват, че вече няма такова нещо като общност, че връзките, които свързват обществото ни, са се разпаднали. Че на никого не му пука. — Кимна и направи пауза за по-голям ефект. — Е, стоейки тук тази вечер, виждам съвсем друго. Виждам хора, на които им пука. Хора, които са загрижени за семействата и за съседите си; хора, които искат по-добър живот за децата си. Хора, на които им е писнало властниците да не ги чуват!
Гласът му проехтя между твърдите стени на църковната зала и предизвика спонтанни аплодисменти. Но забелязах, че той леко дръпна микрофона от устата си, за да няма кънтене. Уилън беше прав: Одуя определено разбираше от това, което правеше.
През следващите десет минути той говори красноречиво и сдържано. Вече знаех някои подробности от историята на „Сейнт Джуд“, за които той разказваше, но и всички останали в залата ги знаеха. Нямаше значение. Одуя държеше вниманието на всички върху себе си и се съмнявах, че там имаше дори един човек, чийто поглед да не е прикован към него.
Той излезе иззад масата, демонстративно заобиколи празния стол, застана в предната част на сцената и се втренчи в публиката си. В залата настана тишина. Одуя изчака още малко за ефект.
— Знам, че не казвам нищо ново за вас — заговори по-тихо, но всички продължаваха да го слушат в захлас. — Затварянето на нашата болница е кражба — кражба на нашите права, на нашата земя, за задоволяване на корпоративната алчност. Но това е стара новина. Случвало се е и пак ще се случва. Но вече не става въпрос само за земя, сгради или алчност. Става въпрос за животи. Умряха хора. И какво прави полицията? Мълчи.
— Да, бе — измърмори Уилън, като се изпъна.
Одуя махна с ръка към празния стол на сцената.
— Това беше възможност полицията да говори директно с хората от тази общност, но вместо това от полицията предпочетоха да се скрият. Къде са? Защо не са тук?
— Това е лъжа — гласът на Уилън беше напрегнат от гняв. — Никой не ни е поканил.
Но думите на Одуя се харесаха на всички останали. Той застана до празния стол и от залата се чу гневен ропот. Столът явно бе само за реквизит.
— Единственото, което знаем, е, че трима души са починали и труповете им са били оставени да гният в някогашната болница. Не знаем кои са и досега никой не ни е дал информация за тях. Но едно е сигурно. Те не са заслужавали да умрат като плъхове, изоставени и забравени като самата „Сейнт Джуд“. И никой друг не заслужава тази съдба!
Последваха силни аплодисменти, дюдюкания и гневни възгласи на съгласие. Одуя закрачи по сцената и постепенно повиши глас.
— Как се стигна до това? Нима животът — нашият, вашият и на вашите деца — струва толкова малко? Защото, не се заблуждавайте, животът на децата ни е заложен на карта! Знам от достоверни източници, че една от нещастните жертви, умрели там, е била бременна…
До мен Уилън се вцепени.
— Мамка му — промърмори.
— От полицията не искат да разбирате това, защото ги е срам. И има защо да се срамуват! — продължи още по-разпалено Одуя. — Случилото се в „Сейнт Джуд“ не е просто една трагедия, а симптом. Симптом на инфекция, която разяжда нашето общество. Нима ще си седим тихо и няма да правим нищо, докато инфекцията се разпространява?
Хората вече бяха на крака, аплодираха бурно и крещяха възмутено. Уилън тръгна към изхода, като си проправяше път сред тълпата. А в спокойния епицентър на всичко това Одуя стоеше мълчаливо на сцената.
Стоеше с високо вдигната глава и се наслаждаваше на резултата от думите си.
Останах до края, но след Одуя другите оратори бяха разочарование. Те само добавяха гласовете си към неговия, като безуспешно се опитваха да предизвикат същите емоции. Самият Одуя остана на мястото си, очевидно доволен да седи облегнат на стола и учтиво да слуша колегите си. Но хората започнаха да се разотиват още преди последният оратор да е свършил.