— Дай — каза Лола и дръпна торбата с покупките от ръката ми. После, сякаш сега се е сетила, тя погледна към леглото и добави: — Това е синът ми, ако се чудиш.
Бях се досетил. На шкафчето до леглото бяха наредени снимки в рамки от времето, когато е бил много по-млад. На едни се виждаше малко момченце, дебеличко и с кръгло лице; на други — непохватен тийнейджър. Доста пълен и очевидно срамежлив, на всички снимки той имаше една и съща стеснителна усмивка.
Сега обаче отдавна не се усмихваше, стеснително или не. Някаква болест беше стопила цялата излишна плът и бе оставила само осакатен скелет. С изключение на тъмната коса, мъжът в постелята беше неузнаваем — нищо общо с тийнейджъра от снимките. Усмихнах се на изпитото, измъчено лице.
— Здрасти, аз съм Дейвид.
— Губиш си времето, не може да ти отговори — отсече Лола, като безцеремонно хвърли торбата на кухненската маса. Наблизо имаше мивка, пълна с мръсни чинии. — Получи инсулт.
— Няма нищо, само се представих.
Никога не бих приел за даденост, че синът ѝ не осъзнава какво се случва само защото е физически осакатен. Очите, които ме гледаха сега, изглеждаха достатъчно разумни. Не ме изпускаха от поглед, откакто бях влязъл.
Ето още една причина да съм там. Освен че замених похабените продукти на Лола, исках да разбера чии стонове бях чул миналата вечер. Докато майка му вадеше нещата от плика, огледах останалата част от стаята. В един ъгъл имаше купчина памперси за възрастни, натрупани до сгъната инвалидна количка. Из цялата стая бяха разпръснати всевъзможни други медицински консумативи, а бюфетът беше покрит с рекламни брошури и неразпечатани писма. Прочетох името на най-горния плик: „Г-жа Л. Ленъкс“.
— Сигурно не е лесно — казах, опитвайки се да включа и мъжа в разговора. — Помага ли ви някой, или се справяте сами?
— Кой ще ни помага? — Тя извади един пакет от торбата. — Не ми трябват кренвирши, ония ги измих.
— Ами социалните служби?
Тя продължи да рови в торбата, без да ме погледне.
— Какво социалните?
— Не могат ли да уредят болногледач?
— Колко пъти да ти казвам, че не ми трябва помощ? Не и от хора като тях. — Погледна с презрение една кутия. — За какво си взел ябълков пай? Не обичам.
— Съжалявам. — Опитах отново. — Как се справяте сама с неща като смяната на спалното бельо и къпането?
— Знам какво правя. Била съм медицинска сестра.
— В „Сейнт Джуд“ ли? — попитах, преди да помисля.
— Няма да ме хванат да работя на това бунище. Достатъчно лошо е, че живея до нея. — Обърна се и ме погледна гневно. — Много взе да любопитстваш.
— Само поддържам разговора.
Време беше да сменя темата. Посочих друга снимка в рамка, окачена на стената. На нея се виждаше закръглена млада жена с прилепнала червена рокля и внимателно оформена и лакирана коса. Снимката беше избледняла, но стилът и пренаситените цветове подсказваха, че е правена около 70-те години. Жената беше привлекателна, гледаше самоуверено към обектива и позираше като на модно ревю. И без това щях да се досетя коя е, но очите бяха най-издайнически. Не се бяха променили.
— Това вие ли сте? — попитах.
Изражението ѝ се смекчи, когато видя какво гледам.
— В разцвета на силите си. Мъжете ми се лепяха като мухи. Не като сега.
Направи гримаса на съжаление или отвращение. От леглото се чу тих стон и на лицето ѝ се изписа раздразнение. Погледнах мъжа. Гледаше ни втренчено и по брадичката му се стичаше струйка слюнка. Явно развълнуван, започна леко да се поклаща и събори една пластмасова купичка на пода.
— Няма да получиш повече — отсече майка му, докато вдигаше съда. — Млъкни, след малко ще се разправям с тебе.
— Добре ли е?
— Трябва да се преоблече. Ще го оправя, когато си тръгнеш.
Обърна му гръб и отиде при чантата си. Извади портфейла си и почна да брои пари.
— Наистина не искам да ми плащате.
— Казах ти, че нямам нужда от подаяния.
Гласът ѝ беше железен. Отказах се да споря, нямаше смисъл. Погледнах сина ѝ с тревога. Той се успокои малко, сякаш дори това усилие го умори, но все още ни наблюдаваше. На незапалената газова камина старият часовник продължаваше монотонно да тиктака. Горкият човек, помислих си. Да лежиш и да слушаш как часовникът отброява всяка секунда сигурно беше бавно мъчение. Той започна да отваря и затваря устата си като риба и по брадичката му потече още слюнка.
— Дръж. — Лола пъхна парите в ръката ми. — Но няма да ти платя нито кренвиршите, нито ябълковия пай. Не ми трябваха.