Въпреки това ги задържа. Но очевидно бях злоупотребил с гостоприемството ѝ, ако изобщо имаше такова. Понечих да си тръгна, но спрях.
— Забравих да попитам как се казва синът ви — казах, като се обърнах не само към майката, но и към мъжа в леглото.
Тя ме погледна, сякаш ѝ бях задал труден въпрос.
— Гари. Казва се Гари.
Усетих погледа на сина ѝ, когато отворих вратата и излязох.
— Дови… — започнах, като се обърнах, но вратата вече се беше затворила зад мен.
След смрадта на болест в тясната стая беше облекчение отново да изляза на улицата. Но онова, което бях видял, ме тревожеше. Синът на Лола беше хронично болен човек, нуждаещ се от 24-часови грижи. Майка му може и някога да е била медицинска сестра, но не видях никакви признаци, че има условия да полага адекватна грижа за него. И възрастта ѝ също беше проблем. Изглеждаше около седемдесетте и въпреки че имаше вид на достатъчно здрава, макар и с намалена подвижност, цялата работа около обслужването на прикован на легло пациент бе изтощителна дори за много по-млад човек.
Въпросът беше какво да правя?
— Нещастна стара крава, нали?
На вратата на една къща малко по-нататък по улицата стоеше друга жена. Ако се съди по външния ѝ вид, беше над четиресет, но заради плътния грим бе трудно да се каже със сигурност. Косата ѝ беше неестествено черна, а лицето и шията ѝ имаха оранжевия оттенък на автобронзант. Така изглеждаше като болна от жълтеница. Тя махна с цигарата си към вратата, която току-що се беше затворила пред носа ми.
— Каквото и да замисляте, на ваше място не бих си правила труда. Само си губите времето.
Усмихнах се сдържано и се отправих към колата си. Нямах желание да водя този разговор. Жената не разбра намека.
— От социалните ли сте?
— Не. — Все пак забавих крачка. — Защо?
Тя дръпна от цигарата и ме изгледа през дима.
— Крайно време е някой да направи нещо. Не е редно да държи сина си у дома в това състояние. Трябват му по-добри грижи. Оттук подушвам миризмата.
Погледнах към къщата на Лола. Щорите бяха спуснати, но все пак се отдалечих още малко, за да не може да ни чува.
— От колко време е така?
Жената сви рамене.
— Нямам представа. Живея тук от близо година и той е все така. Единственият път, когато съм го виждала, беше малко след като се нанесох, когато тя го беше извела в инвалидна количка. Горкото момче. Искам да ме застрелят, ако ми се случи такова нещо.
Изрече го без никакво състрадание.
— Идва ли някой да им помага? Друг син или дъщеря?
— Доколкото знам, не. Но дори да има други близки, не ги виня, че не идват. Злобна дърта вещица. Веднъж я попитах какво му има и тя ми каза да вървя на майната си. Хубаво ме подреди. И през ум не ми минава да се занимавам повече с нея. — Жената ме изгледа от главата до петите, като замислено почукваше цигарата с пръсти. — Ако не сте от социалните, какъв сте? Доктор ли нещо?
— Нещо такова. — Не беше точно лъжа и в същото време ми спести по-дълги обяснения.
— Така си и помислих. Личи ви. — Изглеждаше доволна от себе си. — Нещо със сина, а? Нищо чудно при такава болногледачка. Не бих искала да съм на негово място, след това, което е направила.
Каза го с толкова многозначителен тон, че прозвуча като покана. Не исках да продължавам разговора, но любопитството надделя.
— Какво е направила?
Жената се подсмихна подигравателно.
— Каза ли ви, че е била медицинска сестра?
— Да, каза ми.
— А каза ли ви, че са я уволнили?
Съседката внимателно наблюдаваше реакцията ми.
— За какво са я уволнили?
— Доколкото чух, имала е късмет, че не са я вкарали в затвора. — Тя отново дръпна от цигарата със самодоволно изражение. — Има подозрение, че е убила дете.
12
След като си тръгнах от Лола, минах покрай „Сейнт Джуд“. Не беше далеч и исках да видя как се е отразило разгласяването на информацията от Одуя. Миналата вечер на улицата почти нямаше журналисти и едва ли беше само заради дъжда. Без по-нататъшно развитие на случая медийният интерес беше започнал да отслабва.
Но Одуя бе променил всичко. Входът на „Сейнт Джуд“ отново беше обсаден от медийни микробуси и репортери. Не бяха толкова много, колкото веднага след откриването на труповете, но бяха достатъчно, за да покажат повишения интерес към тези събития. Някои стояха насред улицата и ме принудиха да намаля. И слава богу. Насреща ми по посока на репортерите крачеше младеж със суичър и вдигната качулка. Той погледна настрани, явно по-заинтересуван от телевизионните камери, отколкото от безопасността си, и в един от онези полуинстинктивни моменти аз изведнъж осъзнах какво ще се случи.