Имаше право.
Преди няколко години една жена на име Грейс Страчън ме наръга с нож и ме остави да умра на прага на собственото ми жилище. След това опасната психопатка, която ме обвиняваше за смъртта на брат си, изчезна и оттогава никой не я беше виждал. Отне ми много време да излекувам раните си — особено психологическите, — но постепенно си позволих да повярвам, че опасността е преминала. Трудно бе да си представя как толкова неуравновесен човек може да остане незаловен толкова дълго, ако никой не му помага. Започвах да си мисля, че е мъртва или че поне е извън страната. Някъде, където вече не е заплаха за мен.
По-рано през тази година обаче, докато работех по разследването на убийство в Есекс, полицията откри неин отпечатък след опит за влизане с взлом в апартамента ми. Нямаше начин да се определи колко стар е отпечатъкът и можеше просто да е бил пропуснат след нападението с ножа. Но не беше изключено Грейс да се е върнала, за да довърши започнатото.
Дори при тези обстоятелства не исках да се местя. Нямах особена привързаност към самия апартамент — двата ми най-ярки спомена оттам бяха опитът за убийство и една провалена връзка, — но ако щях да се местя, исках аз да определям условията. Иначе действията ми твърде много приличаха на бягство.
Това, което в крайна сметка ме убеди, не бяха съветите на полицията, нито закъснялото ми чувство за самосъхранение. Работата беше там, че Рейчъл също често преспиваше при мен.
Не рискувах само своя живот.
Затова се преместих в „Балард Корт“ — адрес, на който не бях регистриран официално и чиито охранителни системи, електрически врати и подземен паркинг напълно задоволяваха изискванията на Рейчъл и на полицията. Ако Грейс Страчън се беше върнала, ако по някакъв начин бе надушила, че още съм жив, трудно щеше да ме открие, камо ли да припари близо до мен.
След онзи първи пръстов отпечатък от нея нямаше никаква следа. Отначало полицията наблюдаваше празния ми апартамент: празен, защото нямаше да го продам или да го дам под наем, докато имаше дори малък шанс да съм мишена. Но минаха седмици и патрулите бяха разредени. Вече бях убеден, че всичко това е фалшива тревога, и реших, че ще се върна веднага щом приключи престоят ми в безопасния, но бездушен „Балард Корт“. Все още не бях съобщил решението си на Рейчъл, но си казах, че има време. Не исках да развалям последната ни нощ заедно.
За сметка на това някой друг я развали.
Телефонът ми иззвъня, докато двамата приготвяхме вечерята и упорито се опитвахме да се държим така, сякаш тя не заминава на следващата сутрин. Залязващото слънце озаряваше прозорците, хвърляше дълги сенки и ни напомняше, че лятото е към края си. Погледнах Рейчъл. Не очаквах обаждане и не се сещах кой ще тръгне да ми звъни в неделя вечер. Тя вдигна вежди, но не каза нищо, когато взех телефона. Името на дисплея беше Шарън Уорд.
Пак погледнах Рейчъл и се оправдах:
— От работата е. Не съм длъжен да вдигам.
Тя се усмихна, но преди да се обърне, в очите ѝ се появи изражение, което не можех да разчета.
— Не, трябва да се обадиш — каза.
2
Повечето хора биха сметнали професията ми за странна. Дори зловеща. Прекарвам толкова време с мъртвите, колкото и с живите, изследвам резултатите от разложението и разпада, за да идентифицирам човешки останки и да разбера какво ги е довело до това състояние.
Това е мрачен, но необходим занаят и когато видях името на Уорд на телефона си, веднага разбрах какво означава обаждането. Тя беше още детектив, когато се срещнахме за първи път — по повод на част от труп, оставена буквално на прага ми. Но наскоро я повишиха в главен инспектор и сега ръководеше един от екипите за разследване на убийства в столичната полиция. Ако се обаждаше в неделя вечерта, едва ли бе, защото иска да си поприказваме.
Красноречив знак за това, колко съм претръпнал, бе фактът, че почти не изпитах безпокойство. Преди няколко месеца именно Уорд беше тази, която ме предупреди, че отпечатъкът, намерен в апартамента ми, е на Грейс Страчън. Оттогава се чувахме от време на време, за да ме държи в течение за всяка информация около жената, която се бе опитала да ме убие. Или по-скоро за липсата на такава информация. Затова сега не ми и хрумна, че може да се обажда за нещо друго освен за работа.