Нямаше нужда да ми го казва. От напрежението мускулите на врата ми започнаха да изтръпват. Размачках ги, за да облекча болката.
— Разбрахте ли откъде е изтекла информацията? — попитах.
— Още не. Може да е бил някой от криминалистите, но след инцидента с Конрад, около „Сейнт Джуд“ имаше твърде много хора, които са могли да чуят нещо. Може да е всеки от тях.
Гласът ѝ звучеше по-скоро уморено, отколкото ядосано, но като се има предвид, че разследването срещаше усложнение след усложнение, беше разбираемо. Командир Ейнсли едва ли щеше да прояви снизходителност.
— Обаждам се за още нещо — продължи Уорд с по-спокоен тон. — Кога ще свършиш в моргата?
Замислих се какво остава да направя.
— Ще трябва да се върна, за да огледам плода, но иначе би трябвало да приключа до края на деня — отговорих.
— Добре, защото утре те искам в „Сейнт Джуд“. Трябва да се уверим, че няма да има повече изненади там, затова поисках да ми изпратят куче, обучено в търсенето на трупове. Искам и ти да си там.
Очаквах да докарат специализирано куче в някакъв момент. С обоняние, стотици пъти по-развито от нашето, тези животни се обучаваха да подушват миризма на разложение, много по-слаба от всичко, което човешкият нос е в състояние да долови. Можеха да открият следи от разлагане дори през метър бетон, затова една фалшива стена не би трябвало да ги затрудни.
Но колкото и да са полезни, кучетата не могат да различат човешки от животински останки. Това нямаше толкова голямо значение, когато се намери цяло тяло, но частичните останки и разпръснатите кости невинаги бяха толкова лесни за идентифициране. Затова им трябваше съдебен антрополог. Все пак се изненадах, че Уорд иска мен.
— Какво става с Миърс?
— И без това има много работа. Тази сутрин Парек трябва да извърши първата аутопсия на зазиданите жертви, така че той ще бъде зает с тях през следващите няколко дни. А не искам да идва никой друг, след като вече имам вас двамата.
Мислех си, че повече няма да видя старата болница. Не съжалявах, че се махнах оттам, но сега изпитах вълнение при мисълта да се върна.
— В колко часа да дойда? — попитах.
Мислех да кажа на Уорд какво бях научил от съседката на Лола, но в последния момент се отказах. Тя вече си имаше достатъчно работа и не исках да ѝ губя времето с нещо, което вероятно беше само злонамерена клюка. Слухът, че бивша медицинска сестра, подозирана за смъртта на дете, живее близо до „Сейнт Джуд“, би могъл да привлече вниманието, но колкото повече мислех за това, толкова по-малко убеден бях, че си струва да се споменава. Дори ако казаното от съседката беше истина, трудно можеше да се направи някаква връзка с разследването. Старицата и нейният прикован на легло син едва ли бяха правдоподобни заподозрени. Това беше работа за социалните служби, а не за полицията.
Прибрах телефона си и тръгнах обратно към лабораторията. Ако успеех бързо да сглобя костите на младата майка, можеше и да стигна до „Сейнт Джуд“ на обяд, за да чуя изявлението на Уорд. Това беше първата ѝ пресконференция като главен инспектор и ми беше интересно да видя как ще се справи. Вглъбен в тези мисли за малко не се блъснах във вратата на съблекалнята, когато тя рязко се отвори. Отвътре излезе някой с пълно работно облекло, включително хирургическа шапка. Но не беше необходимо да виждам червената коса, за да разпозная младото лице на Даниел Миърс.
Спря колебливо и се изчерви, когато ме видя. После вирна брадичка и остави вратата да се затвори зад гърба му.
— Добро утро — поздравих го. Той отговори с леко кимване.
— Виждали ли сте доктор Парек? — попита, като гледаше през мен, сякаш очакваше тя ей сега да се материализира.
— Днес не. Тази сутрин ще прави аутопсиите, нали?
— Точно така. — Замълча за момент. — Ще бъде интересно.
Това бе очевиден опит да ме подтикне да попитам защо. Изкушавах се да не се хвана на въдицата, но ако не попитах, цял ден щеше да ме мъчи любопитство.
— Защо? Какво открихте?
Бях видял зазиданите жертви само за няколко минути. Миърс бе имал възможност да ги огледа много по-внимателно, преди да бъдат взети и откарани в моргата.
Веднага съжалих, че зададох въпроса. Той направи вял опит да не издава прекалено явно самодоволството си.
— О, разни работи. Сигурно сте видели, че са били измъчвани.
Измъчвани ли? Като изключим следите от врязването на ремъците, на слабата светлина на фенерчетата не бях забелязал други признаци на физически наранявания. Да бъдеш зазидан жив можеше да се квалифицира като мъчение по всякакви критерии, но знаех, че Миърс няма това предвид.