Радиостанцията на Уилън изпращя. Той отговори раздразнено:
— Слушам. — Не чух отговора, но заместник главният инспектор изсумтя нервно: — Крайно време беше.
Приключи разговора.
— Тук е — обяви после.
В мълчаливо очакване всички вперихме погледи към друга фигура в бяло, която се появи от полицейските микробуси. Новодошлият вървеше бавно зад млад полицай, а гащеризонът му бе опънат от дебелия корем. На едното му рамо висеше изтъркана, но чиста чанта, а в другата си ръка държеше също толкова износен калъф на мощен къртач.
— Радвам се, че успяхте да се присъедините към нас, господин Джесъп — изрече с равен глас Уилън, не със сарказъм, но и не радушно.
Строителният предприемач го погледна мрачно. Очите му бяха жълтеникави и кървясали.
— Нали дойдох все пак?
Гащеризонът бе най-елегантното нещо в него. Оредялата му коса беше рошава, а брадичката му бе обрасла с дву- или тридневна четина. Предишната вечер, когато се обадих на Уорд, за да ѝ кажа, че съм идентифицирал Кристин Горски, тя потвърди, че Джесъп ще помогне в претърсването за други трупове с кучето.
— Той познава тази сграда по-добре от всеки друг — обясни. — Има копия на оригиналните чертежи, както и оборудване за търсене зад всякакви фалшиви стени.
Не казах нищо. Джесъп не изглеждаше много ентусиазиран да помага в разследването първия път, когато го бях видял с Уилън, и не беше дошъл на сутрешния инструктаж с главния инспектор. Това не бе добър знак, но все пак Уорд бе тази, която решаваше кого ще използва като цивилен консултант. И беше разумно с нас да има човек, който познава конструкцията на изоставената болница. Джесъп бе нает да разруши сградата — можеше да даде полезни идеи за търсенето. Все пак последвах дебелака нагоре по стълбите към входа с известни съмнения. След миг отново прекрачих прага на „Сейнт Джуд“.
Няколкото дни отсъствие бяха притъпили физическия спомен за това колко ужасно е мястото. В дълбоката утроба на болницата цареше вечна нощ. Дори полицейските прожектори само подчертаваха сенките в тъмните ниши и в ъглите на кънтящите коридори и никаква светлина не можеше да прогони вонята на мухъл и урина. Когато Уорд ме помоли да се върна там, бях доволен; сега, когато се простихме с дневната светлина и осъзнах тежестта на задачата, ентусиазмът ми чувствително отслабна. Щеше да отнеме няколко дни, докато претърсим всяка стая, преддверие и коридор.
В потискащата тъмнина на „Сейнт Джуд“ това изглеждаше цяла вечност.
Болницата беше разделена на зони, за да може да бъде претърсена систематично, като се започне от последния етаж, където бяха намерени двата зазидани трупа, и се слиза етаж по етаж до мазето. Полицията провеждаше обстоен обиск на цялата сграда и по план екипът с кучетата, обучени в издирването на човешки останки, трябваше да мине навсякъде, за да е сигурно, че няма да пропуснем други разложени трупове, скрити зад фалшиви стени или някъде другаде.
Обикновено съдебният лекар би трябвало да участва в търсенето, за да удостовери смъртта на всяко евентуално открито тяло и да ръководи преместването му. Това обаче не беше обичайна ситуация, защото изобщо не се знаеше дали ще намерим нещо. Аз можех да определя дали останките са човешки и освен това, ако лабрадорът откриеше нещо, то щеше да е скрито и недостъпно. Парек щеше да има достатъчно време да дойде, когато — и ако — имахме нужда от нея.
Ноктите на кучето тракаха като игли за плетене нагоре по стълбите. Нашите по-тежки стъпки ехтяха в стълбищната клетка. Вървях зад Джесъп и видях, че дебелакът с усилие мъкне нагоре тежкия къртач и чантата с инструменти. Набираше се с една ръка на парапета и когато стигнахме най-горе, дишането му бе учестено и хрипливо.
— Добре ли сте? — попитах го, когато спря.
Жълтите очи се обърнаха към мен, гърдите с форма на бъчва се раздуваха и свиваха. Дори през маската подушвах дъха му, с кисела, застояла миризма на алкохол.
— Щях да съм по-добре, ако не се бях завирал в тоя кенеф.
— Искате ли да ви помогна с една от чантите?
Той се втренчи в мен — обидата му беше видима дори под маската.
— Не — отговори кратко.
Намести чантата на рамото си и тръгна по коридора. Осветен от прожекторите, черният тунел изчезваше в далечината, сякаш се проточваше във вечността. Търсенето започна в далечния край, но по средата Джесъп отново спря. Помислих, че все още е задъхан от качването по стълбите, но после видях накъде гледа. От едната страна бе опъната найлонова лента, блокираща достъпа до тавана, където бяхме намерили тялото на Кристин Горски.