Така и беше. Бяха открили труп на тавана на изоставена болница в Блейкънхийт, Северен Лондон. Старата лечебница не била използвана от години и служела за убежище предимно на наркомани и бездомници. Неидентифицираните останки очевидно били прекарали там дълго време и лошото им състояние налагало намесата на съдебен антрополог. При положение че местопрестъплението бе доста близо до квартала, в който живеех, тя питаше дали мога да отскоча и да погледна? Казах, че мога.
Не бих искал да прекарам последната си вечер с Рейчъл за близките три месеца по този начин. Но и тя каза, че ще е по-добре да поработя, отколкото двамата да се влачим из апартамента, обхванати от предпрощална меланхолия.
— Хайде, не ги карай да чакат!
Тъмнината се сгъсти, докато стигна до „Сейнт Джуд“. Не познавах Блейкънхийт, но улиците му бяха обичайният мултикултурен микс. Заведения за бързо хранене и магазини с табели на индийски, азиатски и европейски езици се бореха за място между занемарени партерни етажи със спуснати кепенци. Колкото по към периферията отивах, толкова повече ставаха последните, докато накрая уличните лампи не останаха единственото осветление на пустите улици. Накрая стигнах до висока стена, вървяща успоредно на пътя. Отгоре завършваше със стар железен парапет, през който стърчаха неподрязани клони, сякаш се опитваха да избягат. Мислех, че е парк, докато не стигнах до входа. Двете високи каменни колони на портала крепяха ръждясала арка от ковано желязо, на която с големи витиевати букви пишеше: „Кралска клиника «Сейнт Джуд».“
На стената до нея бе закрепен жалък, окъсан плакат с по-отчаяното послание: „Спасете «Сейнт Джуд».“
До един от каменните стълбове стоеше млада полицайка. Казах името си и изчаках да провери служебната ми карта.
— Карайте по алеята — упъти ме.
Когато минах под арката, фаровете ми осветиха табела с план на болницата, толкова избледнял, че едва се виждаше. Първоначалното ми впечатление за парк не беше много далеч от истината. Отвътре стената на оградата бе скрита зад стари дървета и предположих, че в миналото мястото е било пълно с добре поддържани зелени площи и болнични сгради. Сега цареше разруха. Каквито и сгради да е имало тук, отдавна бяха срутени и на местата им се виждаха само купчини тухли и бетон.
Усещането беше сякаш карах през бомбардиран град, тъмен и безлюден. Фаровете ми бяха единственото осветление в мрака. Дърветата и високата стена спираха светлината от улиците наоколо и придаваха на мястото по-изолиран вид, отколкото бе в действителност. Заобиколих тъмна купчина развалини и видях няколко полицейски коли и каравани, спрени на площадката пред оцелялата болнична сграда. Беше от викторианския период, на три етажа, с широко стълбище, спускащо се под централен портик в гръцки стил. Закованите прозорци гледаха като слепи очи от почернелите каменни стени, но въпреки мизерното си състояние постройката бе съхранила суровото си величие. Имаше корнизи с изящни орнаменти, а портикът се крепеше върху декоративно набраздени каменни колони. Над всичко това се издигаше ъглестият силует на часовникова кула, очертаваща се на фона на нощното небе като заканителен пръст.
Отново казах името си и ме насочиха към караваната на криминалистите, за да се преоблека с гащеризон и защитна екипировка. Уилън ме посрещна на стълбите за главния вход на болницата и се представи като заместник на Уорд. Покритите с графити крила на голямата двойна врата бяха изцяло отворени навътре. В сградата беше студено и влажно. Миришеше на влага, мухъл и урина. В някогашния вестибюл бяха монтирани прожектори, осветяващи зацапаната, ронеща се мазилка и затрупания с отломки под. От едната страна имаше остъклена кабинка с табела: „Амбулаторен прием“.
Разхвърляните празни бирени кутии и бутилки и овъглените следи от импровизирани огньове обаче говореха, че болницата още има обитатели. Стъпките ми прокънтяха глухо, докато се изкачвах по стълбите, извиващи се около отдавна изоставена асансьорна шахта. Прожекторите, монтирани на всяка стълбищна площадка, осветяваха покрити с прах указателни табели за „Рентген“, „Ендоскопия“, „ЕКГ“ и други отдавна забравени кабинети.
— Типична болница — каза задъхано Уилън, когато стигнахме до края на стълбите. Въпреки че сградата бе само триетажна, високите тавани удължаваха изкачването. — Даже да не си болен, когато постъпваш, това катерене е достатъчно, за да те убие.