— Не, нищо. Нито с тях, нито с онзи от хоросана. Всичките са от един и същи човек, вероятно мъж, ако съдим по размера им, но от базата данни не излиза нищо. Значи търсим някого без криминално досие, което не ни помага много. — Гласът ѝ звучеше мрачно, но после се оживи. — Има и добра новина. Миърс успя да свали отпечатъци от жертвите.
— Идентифицирахте ли ги?
— Все още не, но предвид на обелената кожа нямах никаква надежда да вземем пръстови отпечатъци от телата. Миърс може да прилича на сополанко, но си знае работата. Само чуй какво е измислил: намокрил кожата от ръцете във вода, за да омекне, и после я нахлузил върху собствените си ръце като ръкавици. — Тя поклати глава. — Не бях чувала за такова нещо.
Аз бях. Това работеше само при определени обстоятелства, но аз самият бях използвал същия метод няколко пъти. Все пак трябваше да призная, че бяха необходими доста умения, когато тялото е толкова старо и разложено.
— Жалко, че не можа да направиш същото с Кристин Горски — продължи Уорд, като потисна прозявка. — Ако я бяхме идентифицирали по-рано, щеше да ни спести някои проблеми.
— Върховете на пръстите ѝ бяха нагризани от плъхове. Нямаше откъде да се вземат използваеми пръстови отпечатъци — уточних, засегнат от сравнението.
— Знам. Не те упреквам. — Тя замълча за момент. — По нея нямаше изгаряния, така ли? Нищо, което да подсказва, че и тя е била измъчвана?
— Щях да ти кажа, ако бях намерил нещо.
— Сигурен ли си?
Преглътнах язвителния отговор, който ми беше на устата, и само я погледнах. Уорд ме познаваше достатъчно добре, за да не ми задава такива въпроси, и би трябвало да си даде сметка за това. Тя кимна.
— Добре, исках само да се уверя. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам, но дойдох да те предупредя, че по-късно ще има гости. Семейството на Кристин Горски иска да види къде са намерили дъщеря им.
— Това добра идея ли е? — попитах учудено.
— Добра или не, ще дойдат — въздъхна Уорд. — Свариха ни неподготвени с тази внезапна поява. Случаят не ни представя в добра светлина и сега, след като жертвата е идентифицирана като тяхната дъщеря, не искаме да излезе, че не проявяваме съчувствие. Ще дойдат само да видят какво правим, за да разкрием виновниците за смъртта ѝ. Няма да ги пускаме в болницата, затова вероятно няма да ги видиш, но исках да те предупредя, за да знаеш какво да очакваш.
Говореше, сякаш се опитваше да убеди себе си, и я разбирах. Допускането на близките на Кристин Горски до „Сейнт Джуд“ беше лоша идея. Те вероятно осъзнаваха, че дъщеря им е умряла от ужасна смърт, но да видят мизерията на мястото, където е станало, нямаше да им помогне да приемат факта. И нямаше да им даде утеха.
Всичко това миришеше на пиар. Познавах Уорд достатъчно добре, за да знам, че не е доволна, и се досетих, че зад всичко стои Ейнсли. След публичното фиаско по време на изявлението ѝ за пресата командирът искаше нещо, което да изглежда добре по телевизията.
Едва след като Уорд слезе от колата, осъзнах, че съм пропуснал възможността да ѝ кажа за Лола.
15
Следобедното търсене започна по същия начин, както и сутрешното. След почивката екипът отново се събра на стъпалата на болницата. Пак заваля, все още слабо, но тъмните облаци обещаваха, че скоро това може да се промени. Скрихме се под имитацията на древногръцки портик, между покритите с птичи изпражнения и графити колони. Не за първи път бях поразен от приликата на входа на „Сейнт Джуд“ с мавзолей. Да стоиш под сянката на портика, пред тежките врати, водещи навътре към тъмната утроба на сградата, те караше да се чувстваш така, сякаш си застанал на прага на гробница. Това не беше най-добрата асоциация за болница. И отново чакахме Джесъп. Строителят си беше тръгнал, когато прекъснахме за обяд, и не се върна. Спомняйки си сутринта, Уилън погледна часовника си с едва сдържано раздразнение.
— Майната му. Започваме без него.
В същия момент обаче Джесъп се появи, като крачеше към нас с почти обидно спокойствие откъм преносимите тоалетни. Все още закопчаваше гащеризона си и се мръщеше, докато се мъчеше да вдигне ципа пред корема си.
— Чакаме — процеди Уилън през зъби.
Джесъп напъха дебелите пръсти на едната си ръка в стегната ръкавица.
— Срах…
— Трябваше да започнем преди десет минути.
— Вече съм тук, нали?
Уилън го изгледа с безизразно лице, после се обърна към останалите:
— Качвайте се всички горе. С господин Джесъп идваме след малко.
Отне им малко повече време. Бяхме се събрали на последния етаж и пак чакахме, но този път на площадката. Никой не продумваше; само лабрадорът не забелязваше тягостната атмосфера. От стълбите се чуха стъпки, предвещаващи идването на Уилън и Джесъп. Дебелият мъж се мъкнеше след инспектора като смъмрен ученик.