— Добре, хайде да започваме — каза Уилън, като тръгна по осветения коридор.
Джесъп спря на площадката, за да си поеме дъх, и погледна мрачно след инспектора, но не каза нищо.
Мога да преброя на пръстите на едната си ръка случаите, когато съм имал чувството, че времето се влачи твърде бавно, когато работя по разследване. По-често е обратното — когато изляза след работа, установявам, че денят е минал неусетно. Но в „Сейнт Джуд“ времето сякаш бе спряло. Единственото, което правехме, беше да се влачим след кучето по един безкраен коридор след друг, претърсвайки празни стаи, които сякаш се сливаха в едно голямо помещение. Погледнах часовника убеден, че е минал цял час или дори повече, но открих, че стрелките почти не се движат.
Поне Джесъп се държеше прилично. Не знам какво му бе казал Уилън, но изглежда, имаше ефект, въпреки че с настъпването на вечерта строителят отново започна да проявява капризите си. Имаше още няколко фалшиви аларми, при които не открихме нищо, и всяка от тях провокираше мърморене и нетърпеливи въздишки у Джесъп. След поредния мъртъв плъх търпението му най-сетне не издържа.
— Тия животни не са ли обучени? — възкликна, когато треньорката отново награди Звезда с топката за тенис. — Моето куче ще се справи по-добре от това! Не може ли да различи мъртъв човек от гризач?
— Не, а ти можеш ли? — отвърна треньорката.
Тя се изпъчи и погледна строителя, сякаш го предизвикваше отново да се осмели да критикува кучето ѝ. Вместо това той се обърна към Уилън:
— Това е безсмислено! Колко още ще се мотаем така?
Полицаят отговори, без да го удостои с поглед:
— Колкото е необходимо.
— Ох, стига, губим си времето. Тук няма нищо!
— В такъв случай колкото по-скоро потвърдим това, толкова по-скоро ще можете да върнете булдозерите си и да започнете да разбивате.
— Мислиш, че е смешно? — Кървясалите очи на Джесъп се изцъклиха над маската. — Докато всички се мотаете тук и си бъркате в носа, аз губя пари!
Уилън го погледна.
— Не, не мисля, че е смешно, Джесъп. Съжалявам за причиненото неудобство, но това е разследване на убийство. По-важно е от печалбата.
— Печалба…! — Джесъп се изсмя горчиво и поклати глава. — Боже мили. Нищо не разбираш, нали?
Уилън бе спасен от радиостанцията си, която в този момент изпращя. Хвърли гневен поглед към Джесъп и се дръпна настрани, за да отговори.
Настъпи тишина. Двамата криминалисти се огледаха. Единият ме погледна и завъртя очи. Безразличен към всичко това, едрият строител стоеше с наведена глава и присвити рамене. Клатеше глава и мърмореше нещо под носа си.
— Знаете ли какво… Майната ви на всички!
Внезапно дръпна качулката от главата си и свали маската. Лицето му беше почервеняло и потно; оредялата коса — сплъстена на темето му. На бузите му личаха червени линии, отбелязани от връвчиците на маската.
— Ей, не може така — каза му един от криминалистите.
— Не може ли? Само гледай. Изгубих достатъчно време на това проклето място.
Тръгна обратно по коридора към главното стълбище. Гласът на Уилън го спря:
— Господин Джесъп!
Строителят забави крачка, после се обърна. Инспекторът се приближи към него с мрачно и ядосано лице.
— Обади се консултантът ни по претърсване. Един от другите екипи е намерил азбест в мазето. Сигурно не знаете нищо за това, нали?
Лицето на Джесъп се промени. Той премигна и започна да отваря и затваря уста, сякаш мълчаливо се опитваше да каже нещо.
— Какво? Не, не съм… Нямам…
Замълча. Уилън го изгледа втренчено, после се обърна към другите:
— Добре, почивка.
Седях в колата на отворена врата. На таблото ми бавно се охлаждаше изпускаща пара пластмасова чаша с чай. Откакто излязохме от болницата, бе минал близо час и все още никой не казваше кога — и дали — ще влизаме пак. Мократа мъгла се кондензираше върху предното стъкло. Отпих глътка чай. Не бързах.
Нещо ми подсказваше, че може да се наложи да почакам още доста.
Когато излязохме от болницата на дневна светлина, Джесъп изглеждаше изтощен, лицето му беше пепеляво. Цялата самонадеяност го беше напуснала — равносилно на признание за вина. Фирмата му е трябвало да направи проучване на „Сейнт Джуд“, преди да започне събарянето. Това би трябвало да включва проверка за азбест в старата болница и ако такъв бъде намерен, да бъде безопасно отстранен. Беше времеемка и скъпа процедура, извършвана само от лицензирани компании. В най-добрия случай Джесъп трябваше да отговаря за небрежност, че го е пропуснал. В най-лошия случай — знаеше, че има азбест, и умишлено не беше сигнализирал, за което носеше криминална отговорност.