Нищо чудно, че нямаше търпение да събори сградата.
Това налагаше полицейското претърсване на „Сейнт Джуд“ да бъде спряно, докато не бъде оценен рискът. Може би дори за по-дълго, ако се наложеше мястото да бъде обезопасено. Във всеки случай означаваше още чакане, докато не се вземе решение.
Слязох от колата и се протегнах, чудейки се дали да стоя тук. Не виждах как ще допуснат някого вътре до края на деня, а имаше и по-интересни начини да прекарам следобеда от това да седя на паркинга. Реших да потърся Уилън, но в този момент видях някой да излиза от една от полицейските каравани.
Беше Джесъп.
Изглеждаше по-зле отпреди, сякаш за последния час беше остарял с десет години. Не исках да говоря с него, но и не се притеснявах, че ще ме види. Сега не беше в състояние да забележи никого. Леко се олюляваше, сякаш бе изгубил координация, а изражението му беше като замаяно. Почудих се дали не е в шок. Миг по-късно получих отговор на този въпрос. Докато минаваше покрай редицата полицейски автомобили, краката му внезапно се подкосиха. Опита се да се подпре на една кола, но се хлъзна надолу и с глухо тупване седна на мокрия асфалт.
Изтичах до него. Дори не се опита да се изправи. Просто остана там, подпрял едната си ръка на колата.
— Добре ли сте? — попитах.
Погледна ме мълчаливо, като мигаше на парцали. Това можеше да е нещо повече от шок, помислих си, като се заоглеждах в търсене на помощ.
— Добре, стойте тук. Ще отида да повикам…
— Не! — Лицето му започна да възвръща цвета си и бузите му почервеняха. — Не искам да имам нищо общо с тези копелета.
Опита се да се изправи, като се подпираше на колата. Поколебах се и го хванах подръка, за да му помогна.
— Махни се от мен — избоботи.
Но думите му бяха вяли и не се опита да ме отблъсне. Беше тежък, както и изглеждаше — твърде тежък, за да го вдигна сам. Все пак започваше да се съвзема. Стисна силно рамото ми, когато се изправи, и след леко олюляване възвърна равновесието си. „Сигурно е просто шок“ — помислих си, когато ме пусна и се изправи сам.
— Къде сте спрели? — попитах.
— Ще се справя — промърмори, после добави: — Ето там.
Колата му беше стар мерцедес, който, ако беше в по-добро състояние, можеше да е колекционерски експонат. Подобно на собственика си, и той изглеждаше сякаш едва крета. Сега Джесъп можеше да ходи без чужда помощ, но останах с него, докато търсеше ключовете за колата си и я отключваше.
— Не трябва да шофирате — предупредих, като се надявах, че няма да се опита.
Не исках да се боря с него, докато се опитвам да му взема ключовете.
— Добре съм.
Въпреки това дори не направи опит да се качи в колата. Тъкмо се чудех дали да си тръгна, или да остана с него, когато раменете му затрепериха.
— Разкараха ме — каза и по обраслите му с четина бузи потекоха сълзи. — Тези копелета ме изритаха. Казаха, че ще ми повдигнат обвинения.
Той и без това бе заплашвал да си тръгне и само се оплакваше, докато беше с нас. Дори да не е знаел за азбеста, неговата небрежност бе изложила на риск собствените му работници наред с всички други хора наоколо. Но въпреки че сам си беше виновен, сега изглеждаше жалък. Колкото и да си го заслужаваше, не можех да го оставя така.
— Хайде, седнете.
Отворих вратата на колата и първото нещо, което видях, беше пластмасова кутия от портокалов сок на пътническата седалка. И преполовена бутилка водка. Вече знаех, че Джесъп е пияница. Сутринта миришеше на алкохол и докато му помагах да стигне до колата, все още подушвах водката в дъха му. Бях помислил, че е от миналата нощ, дори не допусках, че е толкова глупав да пие, докато участва в полицейска операция. Съжалението, което изпитвах към него досега, се изпари. Вече не ставаше въпрос само да се уверя, че строителят е добре. Жена ми и дъщеря ми бяха убити от пиян шофьор. Нямаше да му позволя да седне зад волана в това състояние.
Строителят се отпусна тежко на седалката, с лице навън и крака на земята. Седеше безучастно, големите му ръце висяха между коленете, а лицето му беше безизразно.
— Това е. Край с мен. — Поне беше спрял да плаче. — Край на всичко. Всичко. Нищо не ми остана.
Имаше някакъв трагизъм в него. После изражението му стана по-сурово и той погледна към „Сейнт Джуд“.
— Това шибано място. Иска ми се никога да не го бях виждал. Толкова време и пари, купуване на нова техника, назначаване на нови хора. Боже мили. Трябваше да взривя шибаната сграда още преди няколко седмици.