— Ще вземем мерки за Кийт Джесъп и ако решите да предявите иск, можете да разчитате на пълната ни подкрепа.
— Благодаря, но не смятам да си губя времето с Джесъп и други като него. Животът е твърде кратък. — Той се усмихна накриво и около очите му се появиха тънки бръчки. — А и за тази случка ще мога да разказвам години наред. Да бъда нападнат, докато съм заобиколен от полицаи? И сам не бих могъл да го измисля по-добре.
Уорд се опита да се усмихне, но не ѝ беше до шеги.
— Много благородно от ваша страна, господин Одуя…
— Адам. Няма нужда от тези официалности.
Това вече бе малко прекалено. Уорд само кимна, без да приеме поканата.
— Извинете, но трябва да видя как е Люк Горски.
— Разбира се. Аз също идвам след секунда.
На Уорд не ѝ харесваше да го остави насаме с мен, но нямаше какво да направи. Хвърли ми предупредителен поглед и тръгна обратно към мястото, където един парамедик помагаше на тийнейджъра да се изправи на крака.
— Сърцераздирателно, нали? — каза Одуя, като се огледа. — И без това достатъчно страдаха.
— Не трябваше да идват — отбелязах с леко обвинителен тон.
Одуя кимна.
— Съгласен съм. Опитах се да ги разубедя. Томас не искаше да идва и видяхте как се отрази всичко на Люк. Но Сандра настоя и аз не мога да споря с майка, чиято дъщеря е била убита. — Сега той ме погледна на свой ред. — Както и да е, благодаря за това, което направихте. Видях, че се опитвахте да спрете Джесъп.
— Не много успешно. Но вие показахте изненадващи умения.
Той сви рамене.
— В моята работа е полезно да знам как да се защитя.
Медиците отведоха към линейката Люк Горски, който вяло се опитваше да се съпротивлява.
— Той трудно ли го прие? — попитах.
— Изключително. Мисля, че дори родителите му се изненадаха колко дълбоко му повлия новината. Със сестра му не изглеждаше да са били особено близки.
Смъртта променя хората. Понякога осъзнаваш колко много означава някой за теб едва когато е твърде късно.
— Сега моментът не е много подходящ, но искам да поговоря за нещо с вас — продължи Одуя. — Ако ви дам думата си, че няма никаква връзка с разследването, ще имате ли нещо против да ви се обадя, за да го обсъдим?
Тъкмо бях започнал да губя бдителност, но сега отново застанах нащрек.
— За да можете отново да ме цитирате като познат и надежден източник?
Одуя дори не трепна.
— Направих това, което сметнах за правилно, и нямам намерение да се извинявам. Независимо дали ви харесва, или не, реакцията ви потвърди информацията, че жената е била бременна. Бих постъпил по същия начин отново, ако така семейството на изчезналата млада жена ще узнае какво се е случило с нея.
Имаше право. Въпреки че Кристин Горски така или иначе скоро щеше да бъде идентифицирана, благодарение на Одуя родителите ѝ се бяха освободили по-рано от ужасното неведение. И въпреки че не можех да го виня за това, все още не ми харесваше да ме използва.
— Както казахте, сега не му е времето.
— Не, разбира се. — Той ми се усмихна със съжаление. — Тогава може би по-късно.
Щеше да е много по-късно, ако имаше нещо общо с разследването. Мотивите на Одуя биха могли да бъдат похвални и беше трудно да оспоря резултатите от действията му. Но за него целта винаги оправдаваше средствата.
Това го правеше човек, на когото трудно може да се вярва.
Докато давах показания за инцидента с Джесъп, започна да се свечерява. За връщане в „Сейнт Джуд“ не можеше да става и дума. Цялата операция по претърсването беше спряна заради азбеста и нямаше да бъде възобновена, докато сградата не бъде обявена за безопасна. Може да не ми харесваше да прекарвам времето си в старата болница, но не приветствах поредното забавяне. Първо таванът, сега мазето.
В „Сейнт Джуд“ навсякъде дебнеха капани.
Беше твърде рано да се връщам в „Балард Корт“ и понеже нямаше какво да правя, минах през университета. Не си бях проверявал пощата от сутринта и сега открих, че имам още едно писмо от Франсис Скот-Хейс. Журналистът на свободна практика започваше твърде много да досажда, помислих си, докато изтривах имейла. Всичко останало беше рутинно, но всяко занимание беше за предпочитане пред това да прекарам вечерта сам в „Балард Корт“ и едва когато стомахът ми започна да стърже, неохотно реших, че е време да се прибирам.
Причината за безпокойството ми не беше само работата. Истината е, че Рейчъл ми липсваше. И двамата знаехме, че няма да се чуваме дни наред, а може би и по-дълго, но отсъствието ѝ започваше да ме измъчва. Бях свикнал да е част от живота ми. През последните няколко месеца почти постоянно бяхме заедно, като рядко се разделяхме за повече от два-три дни. Мисълта за нея правеше онзи бездушен апартамент по-поносим. За първи път от много години бях започнал да мисля като „ние“, а не като „аз“.