Сега отново трябваше да свиквам със самотата.
Спри да се самосъжаляваш — помислих си. — Тя си има работа. Ти също. След като приключих с омлета и бирата, видях, че е почти време за късните новини. Измих и прибрах малкото чинии, които бях използвал, а после извадих от бюфета една от нелепо тежките кристални чаши и си сипах бърбън. В памет на един стар приятел от време на време пиех чаша „Блантън“ и винаги държах една бутилка в апартамента. Тук имаше голям и скъп бар с напитки и собственикът беше казал да вземам каквото поискам. Но не ми изглеждаше правилно. Бях тук само защото Уорд мислеше, че моят апартамент не е безопасен, и въпреки че бях благодарен на Джейсън, че го уреди, не исках да прекалявам с гостоприемството на хазаите. И не планирах да оставам още дълго.
Настаних се в едно от меките кожени кресла и включих телевизора. „Сейнт Джуд“ отново беше в новините, но вече малко по-надолу в класацията на сензациите. Показаха кадри, на които семейство Горски беше извозено с кола през портите на болницата — лицата на тримата бяха бледи овали зад матовото стъкло на колата, — но не беше водещата новина. Никой не споменаваше инцидента с Джесъп, той се беше случил на територията на болницата, далеч от вниманието на медиите. За негова чест, Одуя явно не беше съобщил нищо на журналистите, макар че вероятно се бе въздържал повече от уважение към семейство Горски, отколкото за да улесни полицията. Все пак това бе облекчение за Уорд.
Когато новините за „Сейнт Джуд“ свършиха, аз си спомних за моя бърбън. Посегнах към чашата и за малко не я съборих, когато телефонът иззвъня. Надявайки се, че може да е Рейчъл, макар да не очаквах да я чуя отново толкова скоро, вдигнах бързо. Но номерът не ми беше познат.
— Доктор Хънтър?
Гласът ми звучеше познато, но не можех да си спомня откъде. Разочарованието ме направи раздразнителен.
— Кой е?
— Ами… ъъъ… Даниел Миърс.
Миърс? Не можех да си представя защо съдебният тафоном ще ми се обажда, още по-малко в този късен час.
— С какво мога да ви помогна?
Чух дъха му.
— Всъщност няма значение. Извинявайте.
— Не, почакайте — спрях го, преди да затвори. Сега вече наистина бях любопитен. — Какъв е проблемът?
— Няма проблем. — Арогантността се върна. И също толкова бързо отново го изостави. — Не, всъщност… просто… Бихте ли дошли в моргата?
— Имате предвид в момента?
— Да, имам предвид… — Той се спря. — Ако не ви затруднява.
Изведнъж забравих за бърбъна и намерението да си легна рано. Изправих се.
— Защо? Какво е станало?
Мълчание. След миг Миърс намери гласа си:
— Имам нужда от помощта ви.
17
Моргите са странни места дори през деня. През нощта обаче придобиват свой особен характер. Не защото тогава има нещо коренно различно. Прозорците тук са малко, по очевидни причини повече се разчита на изкуствено осветление. И подобно на болниците моргите работят денонощно.
Въпреки това винаги съм чувствал, че нещо се променя. Винаги тихи и пусти дори в най-натоварените часове, през нощта моргите още повече притихват и се забавят. Тишината, която се възцарява, е различна — по-философска и по-дълбока. Като че ли притежава тегло. Присъствието на мълчаливите мъртъвци, обитаващи тази сграда, телата по металните маси или в тъмните хладилни шкафове се усещат по-отчетливо. Може би това е някаква първична реакция към настъпването на нощта, съчетана с близостта на смъртта, която на инстинктивно ниво все още ни плаши. Или е резултат от забавянето на биологичния ни часовник с приближаването на малките часове, психологически и физиологичен протест срещу нарушаването на естествения му дневен ритъм.
А може би е само лично мое усещане.
Подът скърцаше под стъпките ми, докато вървях по коридора. Дежурният асистент ми каза къде да намеря Миърс, макар че не скри презрението си, когато му казах кого търся.
— Приятно прекарване — каза иронично.
Миърс определено знае как да печели приятели, помислих си. Тогава ти какво правиш тук? Не дължах нищо на съдебния тафоном, а изминалият ден беше достатъчно натоварен. Но и преди бях работил по случаи, в които се намесваше егото, и знаех колко може да навреди. Дори с Миърс да не се харесвахме, разследването не биваше да пострада.
Освен това нямах търпение отново да видя останките на другите две жертви.