Нямаше логика. За да останат следи върху костта, би трябвало топлината да е била толкова силна, че да причини много повече увреждания на разположените отгоре меки тъкани, независимо какъв инструмент е използван.
— Колко локализирани?
— Горе-долу с диаметъра на изгарянията върху костите. — Миърс явно съвсем се окопити, защото усмивката му отново стана леко снизходителна. — Ето защо мисля, че е използвано нещо, което фокусира силна топлина в малка област — като поялник.
Това все още не можеше да ме убеди, но все пак тези жертви бяха поверени за изследване на Миърс, а не на мен. И гласът му звучеше доста уверено. Върнах метакарпалната кост на мястото ѝ.
— Същото ли е положението и с другата жертва?
Миърс протегна ръка, за да нагласи костта, която току-що бях оставил, докато не я изравни идеално със съседните. Отначало не отговори, но когато го погледнах, бузите му се бяха изчервили.
— Ами… ъъъ… не съм сигурен. Така мисля.
— Не можете ли да определите? — попитах учудено.
— Да, разбира се. Тоест… още не. — Покашля се. — Затова ви се обадих.
— Добре, със сигурност мога да ви дам второ мнение — казах аз все още в недоумение.
Не можех да разбера защо е толкова нервен, ако това беше всичко, което искаше. Няма нищо лошо да поискаш различна гледна точка, ако нещо не е ясно. Аз самият съм го правил неведнъж, особено в началото на кариерата си, когато още трупах опит.
Но Миърс се размърда смутено. И отново леко намести малката кост на скелета.
— Ами не е точно… Искам да кажа, че не точно…
Намести ненужно едно плаващо ребро, след което започна да прави същото от другата страна. Сложих ръка отгоре, за да го спра.
— Защо не ми покажете какво има?
Той кимна, все още червен като рак.
— Да. Да, добре.
Излязохме в коридора, свалих ръкавиците и ги хвърлих в кошчето до вратата. Миърс отвори една съседна, по-голяма лаборатория. Вътре беше тъмно. Той щракна ключа и лампите над главите ни премигнаха и оживяха с пращене. Присвих очи от внезапната ярка светлина и след миг видях какво ме чакаше там.
Приличаше на касапница.
В стаята имаше три маси от неръждаема стомана. На една от тях лежеше тялото на втората жертва. Основната част от меките тъкани бяха отстранени и Миърс бе започнал разчленяването на съединителната тъкан на ставите. Лявото ходило беше отделено от глезена, а пищялът — от коляното. Резултатът имаше лека прилика с месарски дръвник, но бе постигнат с майсторска, мъчително прецизна работа.
Но макар че разрези на тазобедрената става също бяха направени, те не изглеждаха толкова внимателно изпълнени. Трупът беше много по-едър от този на другата жертва и големите му стави се разчленяваха по-трудно. Кремавобялата ябълка и ямката на тазобедрената става бяха голи, но все още свързани. Яките сухожилия и хрущяли бяха нарязани и разкъсани, сякаш някой ги е кълцал в пристъп на истерия. На масата бяха оставени тънък скалпел и няколко по-големи ножа.
Всичките бяха мръсни и мазни от употреба и сега видях, че са правени опити за срязване и на други стави, но после са били изоставени.
Спрях стъписан, когато видях останките. Сега разбрах защо Миърс ми се обади. Трябваше да е много по-напред в работата, отколкото беше. Бях очаквал втората жертва да е почти завършена. Поне костите вече трябваше да киснат.
Погледнах с недоумение Миърс. Той опита да се изпъчи.
— Ами аз… изглежда… малко изоставам от графика.
Това беше меко казано. Но по-шокиращо беше не забавянето му, а причината за това забавяне. Беше се справил безупречно с почистването и сглобяването на останките на жената, затова сега не можех да си обясня защо тук се е затруднил. Въпреки че по-големият ръст на жертвата може би представляваше някаква трудност чисто физически, това не обясняваше мърлявата работа, която Миърс бе оставил.
— Какво стана? — попитах аз.
— Нищо не е станало. Про… просто ми отне повече време, отколкото очаквах.
— Защо не повикахте някой от асистентите?
Миърс се умърлуши, виновно търсейки обяснение:
— Ами… мислех, че ще се справя.
Сега започнах да разбирам какво става. Отново си спомних скелета на жената, безупречно подреден в другата стая. Прекалено безупречно.
— Колко време ви отнеха останките на жената? — попитах.
Той се сгърчи като продупчен балон. Сви рамене, като се опитваше да изглежда небрежен.
— Нямам представа. Знаете как е, не трябва да се прибързва.
Не, не трябва. Но имаше огромна разлика между това да си дадеш достатъчно време да направиш нещо правилно и да си губиш времето. Още Парек бе отбелязала, че Миърс работи много методично, а сглобеният скелет на жената показваше, че е перфекционист. Но това невинаги беше добре. Миърс бе допуснал да затъне в детайлите на първото сглобяване, като се беше съсредоточил върху ненужните дреболии за сметка на цялостната картина. После бе видял, че времето му изтича, беше се паникьосал и това още повече бе влошило нещата.