Той работеше дразнещо бавно, сега не толкова заради перфекционизма си, колкото от нерви. Въпреки цялата му надутост, самочувствието му бе крехко. За да се съвземе и да бъде от полза за разследването, това трябваше да се промени.
— Изглежда, че е бил едър човек — отбелязах. — Направихте ли изчисления за ръста?
— Сто седемдесет и осем сантиметра — отговори мрачно той.
Значи малко над средния ръст за мъж, но не и великан.
— Някакви идеи за пола?
Определянето дали даден силно разложен труп е на мъж, или на жена не беше очевидно. Ако гениталиите са се разпаднали до неузнаваемост, единственият начин да се определи полът е по костите. Дори тогава обаче невинаги е лесно и затова не можех да упрекна Миърс, ако все още няма отговор на този въпрос.
Но вече достатъчно от меките тъкани бяха отстранени от останките, за да открият някои особености на скелета и освен това не исках окончателно становище. Той въздъхна, сякаш всичко това му идва в повече.
— Ами очевидно на този етап не мога да кажа със сигурност. Но надочните дъги са ясно изразени, а мастоидният израстък е голям и ясно изпъкнал. Като се имат предвид общият ръст и плътността на костите, с голяма доза сигурност може да се каже, че е мъж.
Звучеше като окончателно становище. Това можеше да е опасно, макар че бях склонен да се съглася с него. Надочните дъги и мастоидният издатък под ухото обикновено са надеждни полови белези. Макар и невинаги, нещата често са точно такива, каквито изглеждат. Вече знаехме, че по-дребната жертва, измъчвана и зазидана зад фалшивата стена, е била жена. С голяма доза увереност можеше да се каже, че човекът, който е умрял с нея, е бил мъж.
Забелязах, че Миърс започваше да работи по-гладко — с по-голяма увереност боравеше със скалпела и трионите. Резкият маниер и самоувереността също се завръщаха, но това беше поносимо. Бих предпочел да е дразнещ, но да действа ефективно, отколкото да се държи учтиво и да спъва работата.
Започнах да разрязвам съединителната тъкан около лявото бедро.
— А възрастта?
Той вяло сви рамене.
— Между трийсет и пет и петдесет, съдейки по износването на зъбите.
— В какво състояние са те?
— Защо не погледнете сам? — язвително отвърна той.
— Защото не искам да си губя времето с нещо, което вече е направено — отговорих, без да откъсвам поглед от това, което правех в момента. — Предполагам, че сте го направили, нали?
— Разбира се! Има петна, които показват, че е бил пушач и е пиел кафе, и достатъчно пломби, навеждащи на мисълта, че не се е грижил особено за зъбите си, но поне е ходил на зъболекар. Сега, ако нямате нищо против, ще се опитам да се концентрирам.
Усмихнах се под маската.
Самочувствието на Миърс вече се завръщаше. Извършваше физическите аспекти на работата с хирургическа прецизност и вече разбирах защо е получил толкова блестяща препоръка. Не след дълго вече се държеше така, сякаш никога не е получавал панически пристъп. Вроденото му чувство за превъзходство се завърна.
— Киснете костите при по-висока температура, отколкото ми харесва — изсумтя, когато поставихме разделените кости във вани с топъл почистващ разтвор.
— Няма проблем, когато има достатъчно време. Но невинаги можете да си позволите такъв лукс в хода на разследване.
— Аха — измърмори той. — Е, всеки си има предпочитания.
Казах си да не му се връзвам, включих аспиратора и оставих шума на въздушния поток да заглуши мърморенето му.
Но след като възвърна самообладанието си, Миърс още веднъж прояви характера си. Бяхме в съблекалнята и костите на втората жертва вече киснеха в почистващия разтвор. Трябваше да се изплакнат и огледат до обяд на следващия ден. По-скоро днешния, поправих се, като погледнах часовника.
Преоблякох се с цивилните си дрехи и хвърлих работния гащеризон в коша за пране, преди да си тръгна. Откакто бяхме излезли от лабораторията, никой от нас не беше продумал и се чудех дали Миърс ще поиска помощ за сглобяването на скелета. Сега задачата беше достатъчно проста, но ако имах възможност, ми се искаше да огледам по-внимателно следите от изгаряния по костите на жертвите.
Миърс обаче не даваше никакви признаци, че смята да ме покани. Мълчанието между нас се проточи. Съдебният тафоном дори не поглеждаше към мен, докато прибираше нещата си в куфарчето, сякаш като ме пренебрегваше, можеше да изтрие унижението си. Едва когато си обличах палтото, най-накрая проговори: