— Е, благодаря за съдействието, Хънтър. — Стоеше с гръб към мен и ми говореше, без да се обръща: — Ще уведомя старши инспектор Уорд за помощта ви. Кажете ми, когато имате нужда да ви върна услугата.
Погледнах го смаяно. Благодаря за съдействието? Миърс все още не поглеждаше към мен, зает да си връзва обувките. Изчаках още малко, но това очевидно беше всичко, което възнамеряваше да каже. Невероятно, помислих си, като оставих вратата да се затръшне зад мен, когато излязох.
Минаваше два след полунощ и нощните улици бяха пусти. Качих се вбесен в колата. Трябваше да оставя Миърс сам да се измъква от собствената си каша, помислих си, ядно сменяйки предавките. Не исках благодарност, но и не очаквах толкова скоро да прояви предишното си противно поведение. Той вече измисляше своя версия за случилото се, изопачаваше събитията така, както му изнасяше. Когато кажеше на Уорд — а аз щях да се погрижа със сигурност да ѝ каже, — щеше да представи всичко така, сякаш той ми е направил услуга, а не аз на него.
Все още вбесен, завих по задънената улица на „Балард Корт“ и видях насреща мигащи сини светлини. Пред жилищната сграда имаше спряла пожарна кола и масивното ѝ присъствие изглеждаше не на място в спокойната обстановка. Самата сграда изглеждаше съвсем нормално: нямаше огън и много от прозорците все още светеха. В двора се бяха събрали няколко души, някои по нощници и халати, но вече се прибираха вътре.
Никой не се опита да ме спре, докато минавах през портала, и това беше добър знак. Не видях никой познат, затова спрях до бариерата на подземния паркинг и слязох от колата. Хладният нощен въздух бе наситен с миризма на изгоряла пластмаса. Отидох до големия червен камион, където се бяха събрали пожарникарите. Двама от тях навиваха маркуча, очевидно без да бързат, а колегите им стояха отстрани и разговаряха.
— Какво става? — попитах една жена, чиято къдрава коса се показваше под каската.
Тя ме погледна предпазливо.
— Тук ли живеете?
— На петия етаж.
— Сигурен ли сте?
— Ако искате, мога да ви покажа ключовете си. Бях на работа.
— Луд умора няма, а? — коментира тя, като видимо се успокои. — Извинявайте, нищо лично, но вече се наложи да изведем насила една от съседките ви, която проявяваше прекалено любопитство. Пожарите привличат всякакви откачалки.
Много благодаря.
— Какво е станало?
Тя посочи блока.
— Някакъв идиот се опитал да запали кофите за боклук. Няма много щети, но димът навлязъл в шахтите. Пръскачките не са се задействали, но алармата се е включила.
На всеки етаж на „Балард Корт“ имаше скрити шахти за боклук, през които обитателите можеха да изхвърлят торбите си с отпадъци в контейнерите долу. В този случай явно бяха послужили като комини и бяха издигнали дима до жилищните етажи.
— Кой го е направил?
— Вероятно деца. Голяма глупост, който и да е бил. Добре, че блокът има адекватна защита, но в наши дни очаквах, че хората ще имат повече здрав разум.
Можеше и да очаква, но такъв се проявяваше рядко. Все пак „Балард Корт“ беше достатъчно добре защитен. Освен охранителната система, която включваше електрически врати и 24-часов портиер, тук имаше и съвременна система за пожарна безопасност. Не всеки жилищен блок можеше да се похвали с това.
— Може ли да вляза? — попитах аз.
— Няма причина да не можете. Огънят е потушен, но ще останем още малко. И след като вече сте буден, дали ще можете да направите нещо за нас?
— Какво?
Тя се усмихна.
— Да сложите чайника?
18
Жената беше като сянка, заобиколена от слънчева светлина. Във въздуха около нея плуваха прашинки, почти неподвижни частици светлина. Видях само силуета ѝ на вратата, но знаех коя е. Това знание смрази кръвта ми. Докато се приближаваше, лицето ѝ постепенно придоби форма и черти. Дълга катраненочерна коса. Тъмни вежди над безжизнените очи и кожа, бяла като кост. Красотата ѝ беше ужасяваща. Исках да закрещя, да избягам.
Но не можех да помръдна.
Пълните ѝ устни бяха леко раздалечени в усмивка. Наведе се към мен. Подуших миризмата ѝ — фин, остър мускус. Дъхът ѝ погали кожата ми, когато приближи устни до ухото ми.
— Здравей, Дейвид.
Погледът ѝ беше толкова празен, че изгаряше. Знаейки какво ще се случи, гледах безпомощно как изважда ножа. Острието му блесна на слънцето.
— Остави ме на мира — каза Грейс и заби ножа в корема ми…