Събудих се с крясък. Призрачната миризма на мускус и подправки сякаш остана за момент, но после изчезна, когато се опитах да я локализирам. Задъхан и с разтуптяно сърце, се взирах из сенките в спалнята. Навън все още беше тъмно, но светлината от улицата бе достатъчна, за да видя, че стаята е празна. Отпуснах се в леглото и си отдъхнах.
Боже мой! Какво, по дяволите, бе предизвикало този кошмар? Светещите цифри на часовника до леглото показваха, че е малко след пет. С ясното съзнание, че повече няма да мога да заспя, отметнах завивките и станах. Потта изстина по кожата ми. Отидох бос до прозореца, за да погледна навън. Пожарната кола я нямаше, но във въздуха все още се усещаше слаба миризма на дим.
Вероятно тя бе причината за кошмара.
От няколко дни не бях сънувал този сън и вече си мислех, че съм се отървал от него. Потърках лицето си с ръка, разтреперана от адреналина. Не след дълго щеше да се зазори. Докато стоях на прозореца, на едно от дърветата отвън запя птица. След няколко секунди към нея се присъединиха и други и хорът на природата възвести настъпването на новия ден.
Краката ми потънаха в дебелия мек килим, когато пресякох стаята, за да отида в банята. Пуснах душа. Останах под врялата струя, докато и последните остатъци от съня бяха отмити; после пуснах студената вода за няколко секунди.
Вече разсънен, включих радиото, докато приготвях закуска. Бъркани яйца с препечени филийки и кафе. Помислих си дали да не положа усилие и да разгадая как се включва космическата кафемашина, но бързо се отказах, не ми пречеше да пия нес.
Отново си спомних с раздразнение случилото се с Миърс снощи, но вече не се ядосвах толкова. Все пак го бях направил повече за разследването — и за Уорд, — отколкото за него. Дори и при това положение обаче не мислех да има втори път. Ако пак се издъни, нека се оправя сам.
Дъждът забарабани по прозореца, докато се хранех на гранитния остров в кухнята. Все още имах онова неприятно замаяно усещане, когато не си си доспал, но ми стана по-добре, след като хапнах. Настроението ми се подобри още повече, когато в сутрешните новини не чух нищо за „Сейнт Джуд“. Историята явно беше станала безинтересна, което не бе лошо.
Докато миех чиниите след закуската, мрачният ден навън вече започваше. Направих си още едно кафе, чудейки се с какво да се заема. Все още беше твърде рано да се каже кога ще се възобнови операцията по издирването, но едва ли щеше да се случи тази сутрин. Може би нямаше да е дори и следващата седмица. Всичко зависеше от това колко азбест има и колко бързо може да бъде обезвреден, за да можем да се върнем в болницата. Надявах се да не отнеме твърде дълго, Джесъп не беше единственият, който се ядосваше заради забавянето.
Бих могъл да мина през университета по-късно, но тъй като имах неочаквано свободна сутрин, можех да я използвам за друго. Ситуацията с Лола и сина ѝ не ми излизаше от ума от последното ми посещение там. Очевидно имаха нужда някой да им помогне, но все още не бях решил как да го направя. Лола нямаше да приветства никаква намеса от мен или от някой друг, а не исках просто да подам сигнал в социалните служби. Но тя очевидно изнемогваше да се грижи сама за болния си син и предвид възрастта ѝ положението само щеше да се влошава.
Освен това си спомнях казаното от съседката. Колкото повече мислех за тази история, толкова по-малко правдоподобна изглеждаше, но нещо друго все още не ми даваше мира. Трябваше да отида пак, преди да реша дали да кажа на Уорд.
Ако Лола ме пусне да вляза.
В облачната утрин улицата със занемарени еднотипни къщи изглеждаше още по-мрачна. Не валеше, но въздухът бе влажен, а плътните облаци превръщаха деня в сив здрач. Спрях пред къщата на Лола. През процепите на щорите прозираше светлина, значи си беше вкъщи. Можеше да е оставила лампата включена заради сина си и да е излязла, но не го беше направила в дъждовната вечер, когато я бях закарал у тях. Вероятно го смяташе за излишно хабене на електричество.
Слязох и хвърлих поглед към къщата на съседката. Не светеше и нямаше признаци на живот, което беше жалко. Исках да говоря и с нея.
Приближих се до дома на Лола и почуках на лъскавата входна врата, като в същото време наблюдавах щорите. И наистина, след няколко секунди пластинките се размърдаха и някой надникна навън. Вдигнах кафявата хартиена торбичка, която носех, надявайки се, че любопитството ще надделее над желанието да ме остави да вися навън.
Пластинките на щорите се събраха, но не се случи нищо друго. Погледнах в двете посоки на занемарената улица и се замислих колко глупаво изглеждам. Вдигнах ръка, за да почукам още веднъж, и в този момент чух изщракване на ключалката. Входната врата се открехна на няколко сантиметра, все още закачена с веригата, и през процепа се показа недружелюбното лице на Лола.