— Не се безпокой, не съм и сляпа. — Смехът секна като изключен с копче. — Вече ти казах, че нямам нужда от подаяния.
— Това не са подаяния. Просто си помислих, че на теб и на сина ти ще ви хареса.
Неизвестно защо, това явно се оказа неподходяща забележка. Изражението ѝ стана по-сурово. Зад гърба ѝ каната се изключи. Лола ме погледна за миг, после пак се обърна към каната.
— Хайде, като си тук, можеш да седнеш. Мляко и захар?
— Само мляко — отговорих, изненадан.
Приближих се до малката кухненска маса. Дрънкането на пианото и тиктакането на часовника отново се бореха за надмощие. Усетих, че Гари не ме изпуска от поглед, когато дръпнах стол и седнах.
— Ще ходиш ли пак днес? — попита Лола, като сипваше вряла вода в две чаши.
Отначало не разбрах.
— Къде да ходя?
— Къде мислиш? В „Сейнт Джуд“, разбира се. — Погледна ме лукаво. — Казах ти, че не съм глупава. Личи си, че не си местен, а няма друга причина да се мотаеш тук.
По-рано, когато я бях видял при разрушената църква, бях отбягнал въпросите ѝ. Но сега не виждах смисъл да не ѝ отговоря.
— Не, днес няма да ходя.
— Обаче не си от полицията.
Изрече го с такъв тон, сякаш очакваше да потвърдя.
— Не съм.
— Какъв си тогава? От ония криминалистите? Патолог, нещо такова ли?
— Нещо такова.
Тя кимна доволно.
— Така си и мислех. Личи ти.
Не ми стана ясно по какво ми личи, но не попитах.
— Ами вие?
— Какво аз?
Подозрителността ѝ се върна.
— Събирахте боклуци в гората. Редовно ли го правите?
— Не и в такова време. Ишиасът ме мъчи достатъчно. — Изстиска чаените пакетчета с лъжичката в стените на чашите. — Но там ми харесва. Смяна на обстановката. Все едно съм на километри оттук.
Разбирах я. Заобиколени от гъста гора, руините на древната църква изглеждаха много далеч от тези разнебитени улици.
— Колко време сте работили като медицинска сестра? — попитах с надеждата да насоча разговора към една от причините, поради които бях дошъл.
— Достатъчно дълго.
— Къде сте работили? Казахте, че не е било „Сейнт Джуд“.
Тя ме погледна гневно.
— Защо толкова се интересуваш?
— За да поддържам разговора.
Лола ми хвърли мрачен поглед, после изсипа с лъжичката три натрупани една върху друга бучки захар в едната чаша.
— Работила съм на много места. Женен ли си? Рязкото сменяне на темата ме изненада.
— Не.
— Трябва да се ожениш… на тази възраст. Нещо не ти е наред ли?
Не исках да се бърка в личния ми живот, но и аз разпитвах Лола за нейния.
— Вдовец съм.
Това изречение може да предизвика всякаква реакция — от смущение до съчувствие. Лола не се впечатли.
— Как умря тя?
Тонът ѝ беше толкова безразличен, колкото когато ме попита дали искам мляко в чая. Но поне можех да отговоря, без да се притеснявам, че ще бъде неудобно.
— В автомобилна катастрофа. — Дори сега не ми се вярваше, че се е случило. — Ами вие? Омъжена ли сте?
— Бях. И все още съм, предполагам. — Тя сви презрително рамене. — Мъжът ми се чупи преди години. Прав му път. Работеше в търговския флот, тъй че рядко се вясваше така или иначе, а когато все пак се появеше, беше мъртво пиян. Шибаняк. Тормозеше Гари и когато беше трезвен, но напиеше ли се, ставаше непоносим. Беше ни по-добре без него.
Това беше най-дългото словоизлияние, което чувах от нея. Когато тръгна да вади млякото от хладилника, в движенията ѝ имаше някаква скованост, сякаш съжали, че се е разприказвала толкова.
— Имаш ли деца? — попита, докато сипваше мляко.
— Имахме дъщеря. Но беше в колата с жена ми.
Лола се обърна и ме погледна, като още държеше кутията. После я остави на масата и почна да разбърква чая.
— Тогава знаеш какво е. Влагаш целия си живот и душа в тях. Правиш всичко възможно, опитваш се да ги предпазваш. После нещо се случва и край. Дотам.
Хвърли пакетчетата от чая и те се пльоснаха с мокър звук в мивката. Погледнах сина ѝ. Чувствах се неудобно, че водим този разговор в негово присъствие. Устните му потрепваха леко, докато ни гледаше. В този момент не можех да кажа дали ми е жал повече за него, или за майка му.
— Не му обръщай внимание. Не казвам нищо, което да не знае — каза Лола. Обърна се към него. — Той знае какво става. Нали?
Мъжът я гледаше втренчено.
— Кога получи инсулта? — попитах, насочвайки въпроса и към двамата. Лола донесе чая.
— Трябва да е било… не, чакай. — Намръщи се и остави чашите на масата. Ръбът на моята беше отчупен и покрит с кафяви петна от стар танин, а на повърхността на чая блестеше тънък слой мазнина. — Трябва да е било преди година и половина. Дойде като гръм от ясно небе. Без никакво предупреждение. Беше си добре и после изведнъж…