Отиде до бюфета и взе най-голямата от снимките там. На нея тя и синът ѝ стояха на морския бряг, брулен от вятъра, косите им се развяваха настрани, а палтата им бяха закопчани до шията.
— Тази ми е любимата. Беше на петнайсет, когато е правена. Саутенд — каза тя, като ми я подаде. — Гледай какъв мъжага. Беше силен като бик моят Гари. Винаги е обичал физическата работа. Можеше да измайстори всичко. Сам направи цялата тази кухня. Водопровода, дървенията, всичко.
Разглеждах снимката, за да скрия реакцията си на думите ѝ. Синът ѝ стоеше със сведени очи, висок, пълен тийнейджър с криви зъби. Срамежливата му усмивка изглеждаше дори малко виновно. До него майка му гледаше към обектива гордо, почти предизвикателно.
— Така ли си изкарваше прехраната? — попитах, като погледнах мъжа в леглото. Хлътналите му очи бяха насочени към мен; устата му зееше като мокра дупка насред брадата. Контрастът между непохватния тийнейджър на снимката и развалината, в която се беше превърнал, беше шокиращ.
— Не получаваше пари за майсторенето, ако това имаш предвид. Заради проклетите чужденци, които крадат всяка работа. — Лола сложи снимката на мястото ѝ. — Можеше да си намери работа, ако беше по-пробивен. Но никога не е бил. Прекалено мекушав, това му беше проблемът. Говорех му, че трябва да отстоява своето, да не позволява на хората… Та така. Това беше между другото.
Звучеше като обикновено старческо мрънкане, но вече бях забелязал нещо друго. Разгледах останалите снимки, този път по-внимателно. На една синът ѝ беше някъде около двайсетгодишен. Стоеше до камината в същата стая, в която бяхме сега, и носеше тъмносиня куртка и черен панталон. Това беше вариант на униформата, която виждах всеки ден, преди да премина от медицината към криминалистиката.
Кимнах към снимката.
— Да не би Гари да е бил санитар?
— Работил е на много места — сопна се Лола. — Това какво те засяга?
— Нищо, само…
— Хайде, тръгвай си вече. — Изправи се, лицето ѝ беше сурово. — Трябва да го почистя.
Отиде до вратата. Станах. Осъзнах, че съм отишъл твърде далеч. Тя отвори и се отдръпна, като държеше вратата, за да мина. Спрях на входа. Не исках да се разделяме с лоши чувства.
— Благодаря за чая. Мога да купя още неща…
— Не искам нищо.
Вече затваряше вратата и ме принуди да сляза на тротоара. Синът ѝ издаде тих стон.
— А ти не почвай пак… — чух я да казва, преди вратата да се затръшне пред носа ми.
Огледах се. Кльощавата котка ме гледаше безразлично от същия перваз, както преди, но иначе улицата беше пуста. Докато вървях към колата, в главата ми беше пълна каша. Имах чувството, че съм направил нещо необратимо, но дали добро или лошо, нямах представа. Потеглих, отдалечих се на няколко пресечки и пак спрях. Бях отишъл при Лола, защото се тревожех за възрастната жена и за нейния парализиран син и се надявах да получа опровержение на слуха, че е отговорна за смъртта на пациент. Вместо това научих, че Гари Ленъкс е бил санитар в болница и е умеел да майстори всичко.
Запитах се дали уменията му не включваха и изграждането на допълнителни стени?
Казах си да не се увличам. Можеше изобщо да не е работил в „Сейнт Джуд“ и всичко да е съвпадение. Майка му ми каза, че е получил удара преди година и половина. Това изключваше участие в убийството на Кристин Горски, която бе изчезнала само петнайсет месеца, преди да намерим трупа ѝ.
Не знаехме обаче точно кога са умрели двете зазидани жертви. Вече не можех да държа това в тайна от Уорд с оправданието, че ще ѝ загубя времето — тя трябваше да знае.
Тъкмо взех телефона, за да ѝ се обадя, и той звънна, което ме накара да подскоча. Беше Уилън.
— Връщаме се — каза той.
19
Илюзиите ми, че Уорд ще остане доволна, когато чуе за Гари Ленъкс, скоро се разсеяха. След като накратко разказах за случващото се на Уилън, той тихо изруга.
— Тя ще иска да говори с теб — измърмори.
От дома на Лола до болницата не беше далеч, но поради разположението на улиците трябваше да мина по обиколен път. Уилън не каза почти нищо — само, че търсенето с кучето се възобновява. Случваше се по-рано, отколкото очаквах, което означаваше, че проблемът с азбеста или беше фалшива тревога, или не беше толкова сериозен, колкото от полицията мислеха отначало. Тълпата журналисти пред „Сейнт Джуд“ се бе стопила до символично присъствие, след като разследването слезе от водещите заглавия. Нямаше много движение, но когато стигнах до главната порта, срещу мен се зададе автобус. На автобусната спирка чакаше човек, но не махна, за да спре превозното средство. Едва когато видях качулката, докато завивах по алеята към болницата, го познах.