Беше същият тип, който почти се хвърли пред колата ми миналия ден, толкова вглъбен в случващото се около „Сейнт Джуд“, че не гледаше къде върви.
Бях го виждал на автобусната спирка и преди, дадох си сметка сега. Не че имаше нещо лошо в това, само дето току-що бе изпуснал автобуса. Ставаш параноик. След случилото се с Лола, сигурно бях малко изнервен. Спрях и свалих стъклото, когато една служителка на реда излезе да ме посрещне. Беше същата млада жена с кръгло лице, която бе там и предните пъти.
— Пак ли вие? — каза весело. — Добре, влизайте.
Усмихнах се, но не продължих.
— Знаете ли колко автобуса спират тук?
Тя се усмихна смутено.
— Само един, мисля. На всеки час. Защо?
Не се занимавай. Почуках с пръсти по волана, като гледах в огледалото за обратно виждане. Автобусната спирка и единственият чакащ пътник не се виждаха.
— Може би не е важно, но съм виждал онзи мъж отсреща и преди. Млад, около двайсетте. Току-що изпусна автобуса.
— Може би просто няма какво да прави. Ако си безработен, не ти остава друго, освен да се мотаеш по улиците.
Кимнах. Съжалих, че изобщо си отворих устата. Полицайката обаче погледна към отсрещния тротоар и дори направи няколко крачки назад, за да види по-добре.
— Нищо не виждам оттук. — Обърна се към колегата си на портала. Изглеждаше стар за униформен полицай, дебел и наближаващ пенсионна възраст. — Карл, би ли наглеждал тук за минутка? Ще отида да проверя някакъв тип отсреща.
— Искаш ли аз да отида?
Тя се усмихна.
— Не мисля, че ще се справиш с толкова много ходене.
Слязох от колата и се преместих така, че да виждам улицата. Младата полицайка тръгна да пресича, но мъжът с качулката на автобусната спирка се отдалечи веднага щом я видя да се приближава. Тя погледна след него, после се обърна и се върна.
— Не пожела да ми каже здрасти. — Сви рамене. — Може да е някой наркоман, който чака да се махнем. Ще бъдем нащрек, ако се върне.
— Надали — каза по-възрастният полицай. — След като го изплаши, няма да го видим повече.
— Добре, че не видя тебе. Щеше да хукне презглава.
Шеговитият тон издаваше лекота, непринудеността на хора, свикнали да прекарват дълги часове заедно. Поне наруших еднообразието на службата им, помислих си, докато се отдалечавах от портата.
Уорд беше в караваната, където се провеждаха инструктажите. С нея бяха Уилън, Джаксън, експертът по претърсване и още няколко полицаи, които не познавах.
— Влез, приключихме — каза тя, като ми махна, докато се колебаех на вратата.
Джаксън ми кимна, докато излизаше, а Уилън ме погледна особено. Уорд седеше до масата, около която имаше неравномерно поставени пластмасови столове. Не бяха проектирани за удобство дори при нормални обстоятелства, а сега с този голям корем сигурно ѝ беше още по-трудно да седи на тях. Изглеждаше измъчена и тромава, но не мислех, че това е причината за лошото ѝ настроение.
— Седни.
Гласът ѝ беше уморен и раздразнен, лицето ѝ бе подпухнало, а под очите ѝ имаше тъмни кръгове. На масата пред нея бе оставена чаша за еднократна употреба, миришеща на ментов чай, а конецът на пакетчето още висеше отстрани. Тя ме изчака да седна.
— Джак ми каза, че си имал странични занимания — отбеляза. Разказах ѝ за Лола и за сина ѝ — от случайната среща в гората зад „Сейнт Джуд“ до случилото се тази сутрин. Уорд гледаше втренчено чая си, докато говорех. Едва след като свърших, ме погледна.
— Тогава защо за първи път чувам за това?
— Досега не ми се струваше важно.
— Откога е твоя работа да решаваш кое е важно и кое — не?
— Това са непотвърдени слухове. Разбрах за Гари Ленъкс преди около час и щях да ти кажа веднага, ако Уилън не се беше обадил първи.
— Изобщо не трябваше да ходиш у тях. Какво си мислеше, че правиш?
Никога не я бях виждала толкова ядосана, но и аз не ѝ останах длъжен.
— Просто исках да помогна на една старица и сина ѝ, които едва свързват двата края. Ако знаех всичко по-рано, щях да постъпя по друг начин, но не знаех. По-добре ли щеше да е, ако не се бях занимавал с тях?
— Точно сега, да! И дано това да не е някакъв таен начин да принудиш социалните служби да им помогнат. — Тя вдигна ръка, за да ме спре, когато понечих да възразя. — Добре, не е честно. Но не трябва да говориш с потенциални свидетели, камо ли пък с потенциални заподозрени, зад гърба ми. С Одуя беше достатъчно зле, но след този случай започвам да съжалявам, че не оставих Миърс…