Не довърши, но и не беше необходимо.
— Да оставиш Миърс какво? Да направи огледа и на Кристин Горски?
Успех в това начинание, помислих си гневно. След кашата, която бе забъркал с двете жертви, един бог знае какво би направил, ако му бяха поверили и трите.
Ако кажех това, само щях да влоша нещата. Уорд, изглежда, също съжали, че си изпусна нервите. Направи видимо усилие да се овладее.
— Добре, нека и двамата да се успокоим. Знам, че си го направил с добри намерения. И съм ти благодарна, че си предложил на Миърс да му помогнеш.
Помислих, че не съм чул правилно.
— Моля? Би ли повторила?
— Не ме разбирай погрешно, знам, че си го направил от най-добри подбуди. Но Миърс е голямо момче и няма нужда от помощ. В бъдеще се придържай към собствените си отговорности.
Боже мой!
— Какво точно ти каза той?
— Само, че си минал през моргата и си му предложил помощта си. Не се е оплакал или нещо такова. Даже беше много любезен.
Бях сигурен, че е било така. Опитах се да се овладея.
— Наистина ли мислиш, че ще се отбия ей така в моргата в единайсет часа през нощта?
Уорд ме изгледа изпитателно.
— Добре де, вероятно не. Но каквото и да става между вас двамата, или се разберете, или го запазете помежду си. Имаме достатъчно проблеми и без двамата да си мерите достойнствата.
Не бях сигурен, че ще отговоря достатъчно спокойно, затова замълчах. Проклетият Миърс.
— Все още ли искаш да участвам в претърсването с кучето?
— Ако не исках, нямаше да си тук. Просто искам да прекратиш всички тези извънработни дейности, които постоянно си намираш.
— Не съм ги търсил специално.
— Може би не, но явно те те намират. — Тя въздъхна. — Виж какво, под наблюдение сме. Аз съм под наблюдение. Ейнсли все още е ядосан за вчера след случката с Джесъп и припадъка на Люк Горски.
Бях доволен, че сменихме темата с по-малко спорна.
— Как е той?
— Ако имаш предвид брата, просто му е прилошало. И е нормално да е напрегнат, след като видя мястото, където е била убита сестра му. Искам да кажа, че вече станаха достатъчно фалове, някои от тях по наша вина, някои — не. Не искам да има повече, ясно?
Останах с впечатлението, че има нещо около Люк Горски, което Уорд не ми казва. Намекът ѝ обаче беше ясен: позицията ми вече бе достатъчно несигурна.
— Какво стана с азбеста?
Уорд разтри тила си, докато отговаряше:
— В мазето има стар сервизен тунел, който е свързвал болницата с моргата. Моргата е разрушена, но тунелът е останал и се оказва, че таванът е изолиран с азбест. Трябвало е да бъде премахнат преди началото на всякакви дейности по събарянето, но изглежда, че е само в тунела. Засега можем да го изолираме и ако всички носят маски и предпазни средства, не би трябвало да е проблем.
Бях видял развалините на моргата на „Сейнт Джуд“ зад основната сграда. Сега от нея беше останала само купчина тухли и бетон, обрасла с плевели. Тунелът бе служел за прекарване на починалите пациенти от болницата, далеч от любопитни погледи.
— Джесъп знаел ли е?
Уорд се усмихна мрачно.
— Твърди, че не, но изобщо не му вярвам. Открихме, че е изгубил лиценза си за отстраняване на азбест преди шест месеца. Причината са някакви бюрократични формалности, защото не е попълнил правилните формуляри или нещо такова, което не ме изненадва. Но това означава, че е трябвало да извика друга компания, която да премахне азбеста, и е можело да изгуби договора. Най-малкото щеше да предизвика забавяне, а той не е можел да си го позволи. Свел е разходите си до минимум, за да спечели търга, и дори е заложил къщата си, за да купи ново оборудване. Това е щяло да го разори.
— Въпреки това е имало забавяне — напомних аз.
— Това е негов проблем — каза Уорд без никакво съчувствие. — Повече ме притеснява как ще се отрази на разследването. И в тази връзка се питам какво друго би могъл да направи.
— Какво имаш предвид?
Тя поклати глава.
— Няма значение. Сега трябва да действаме.
Изправи се тежко на крака, намръщи се и потърка кръста си.
— Как си? — попитах, като също станах.
— Това ли имаш предвид? — Уорд сложи ръка на корема си. — Идеално. Гърбът ме боли, пикочният ми мехур си прави каквото си иска и трябва да се занимавам с един съдебен консултант, който е като трън в задника и все не слуша какво му се казва. Иначе всичко е наред.
— Значи както обикновено.
— Може да се каже. — Усмивката ѝ посърна. Напрежението между нас бе намаляло малко, но не беше изчезнало напълно. — Сериозно, не можем да си позволим повече фалове. Аз не мога да си позволя повече. Нека се съсредоточим, става ли?