Нямах желание да споря.
— Може ли поне да попитам какво ще стане с Лола и сина ѝ? — попитах все пак, когато излизах от караваната.
— Ще проверим какъв е случаят там — отговори с категоричен тон Уорд, но после спря и попита: — Тази Ленъкс и синът ѝ имат ли куче?
— Не видях да имат.
Понечих да попитам защо, но после се досетих. Върху найлона, с който беше увит трупът на Кристин Горски, имаше кучешка козина.
— Добре, само проверявам — каза Уорд. Отдалечи се със замислено изражение.
Когато се върнах в „Сейнт Джуд“, имах чувството, че никога не съм излизал от сградата. Изолирана от външния свят, старата болница сякаш съществуваше в собствена вселена. Вътрешността ѝ не беше виждала нито свеж въздух, нито слънчева светлина от години, а влагата сякаш се бе просмукала в камъните. Дори лабрадорът не беше безразличен към потискащата атмосфера. Животното започна да скимти по-често и да поглежда треньорката си за кураж, преди да отиде в поредния тъмен ъгъл. Дори добре надъвканата топка за тенис, с която го възнаграждаваха, сякаш изгуби своята привлекателност.
Но поне напредвахме по-бързо. До края на деня приключихме с претърсването на останалата част от горния етаж и започнахме средния. Тук имаше по-малко фалшиви аларми, може би защото този етаж беше по-малко достъпен за птици и гризачи от тавана. Въоръжен с акумулаторна бормашина и ендоскоп, друг криминалист бе заменил Джесъп, в случай че се наложи проверка на подозрителни стени. Досега не намерихме такива.
Бяхме в болничния параклис, когато Уилън получи обаждане.
— Намерили са нещо в мазето — каза той, след като затвори. — Няма нужда от куче, само ще сляза с доктор Хънтър да видим какво става.
— Не искат ли и кучето да провери? — попитах, докато слизахме по стълбите.
— Този път не. Трудно е да стигнат до находката, но я виждат.
— Каква находка?
— Мислят, че е ръка.
Болничните подземия са отделен свят. Те са биещото сърце на сградата, дом на невидими котли и помпи, които я поддържат жива. Въпреки че „Сейнт Джуд“ беше труп от години, този подземен свят оставаше непокътнат. Подобно на вкаменените органи на някакво отдавна умряло животно, механизмите, които са поддържали топлината и дишането на болницата, бяха запазени.
За първи път слизах долу и разликата можеше да се усети веднага. Миризмата на влага и мухъл ставаше все по-силна, докато слизахме по стълбите. Ако мислех, че на горните етажи е лошо, тук беше още по-ужасно. Горе беше публичното лице на болницата, където през годините са правени козметични опити да се прикрият остарелите корени на сградата. Тук долу, далеч от очите на пациентите, не е имало нужда от такова усилие. В мазето на „Сейнт Джуд“ личеше истинската ѝ възраст.
Нямаше дълги широки коридори. Вместо това стълбището опираше в лабиринт от тесни тухлени проходи с въздуховоди и тръби, които висяха по стените като ъглести черва. Колкото и студено и влажно да беше на горните етажи, там поне имаше някаква вентилация. Заобиколено от всички страни с пръст, неотоплявано от години и затворено с капаци, мазето се бе превърнало във водна екосистема. Водата капеше от тавана и се събираше в локви на пода, процеждаше се и се стичаше по стените като лепкави сълзи.
— Прекрасно, нали? — каза Уилън.
Следвахме линията от разпръснати прожектори, поставени в един от коридорите, като джапахме в локвите, отразяващи блясъка им. От време на време трябваше да се навеждаме, за да се проврем под някоя ниска тръба или кабел. Някога това място буквално е бръмчало от бойлери, помпи и вентилатори с фоновия ритъм на болничния пулс. Сега не се чуваше друг шум освен стъпките ни.
След няколко минути стигнахме до сервизния асансьор, металните му врати бяха избутани назад и разкриваха вътрешност, пълна с боклуци. Малко по-нататък се виждаше правоъгълен проход, усоен и неосветен. Той беше преграден с диагонален кръст от жълта лента, на която висеше знак, предупреждаващ: „Опасност! Влизането забранено!“.
— Там ли намерихте азбеста? — попитах.
Уорд ми беше казала, че е в сервизния тунел, свързващ болницата с моргата.
— Не се притеснявай, в далечния край е. Част от тавана се е срутила, когато са събаряли моргата. Тунелът е затрупан с отломки, тъй че вече не може да се стигне до моргата. Поне не до тази.
Не разбрах какво има предвид, но после той се приближи до двойна врата встрани от входа на коридора. Над нея висеше табела, която изглеждаше стара, колкото самата болница.